Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

Дора Прангаджийска: Осиновеният търси произхода си, за да нареди пъзела в себе си

1559 – това е общият брой на децата, вписани в регистъра, които могат да бъдат осиновени у нас при условията на пълно осиновяване към 30 юни 2020 година. В това число 757 здрави деца и 802 с увреждане.

145 официално са намерили дом и семейство през първото шестмесечие (в особените условия на световна пандемия), като най-много деца са осиновени през февруари – 42, а най-малко през април – 2.

Към 30 юни броят на осиновяващите у нас е 1631, според информация предоставена на LadyZone.bg от Министерство на труда и социалната политика.

По отношение на осиновяването Дора Прангаджийска, психолог и психотерапевт, е запозната с емоционалната дълбочина на темата лично. В своята книга „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ тя описва катарзисите, през които самата е преминала, за да помага на свой ред на уязвимите. В интервю за важността на семейството с нея разискваме тежестта на тайните, разрухата на лъжите, необходимостта да се нареди пъзела у човека и постигането на смирението.

Колко е важно семейството?
То е началото. Това е първата общност, в която идва и започва да се формира детето. Семейството е целият му свят. Начинът, по който е посрещнато, отношението към него и между членовете, ценностите, вярванията – всичко това е първият пример, който детето получава. Всички вербални и невербални послания слагат отпечатък в него и съзнателно или не ние сме подвластни на този модел през целия си живот. Или го повтаряме, или всячески се стремим да избягаме от него, но той е основата. Освен това първата, най-базисна потребност на детето, е от принадлежност – да се усеща като част от нещо, да е свързано, да е в общност – това гарантира оцеляването му. В този смисъл семейството създава или не усещане за принадлежност, а това рефлектира неимоверно много в живота ни като възрастни.

Кои са най-важните ценности, които поддържат хармонията у дома?
За мен лично от огромно значение са свързаността между членовете, взаимното утвърждаване и уважение, доверието, откритостта за това какво преживяваме и от какво имаме нужда, грижата за другия, зачитането на семейната история, предците и традициите.

Снимка: Личен архив

Много често не кръвта е това, което свързва истинското семейство. За какво трябва да внимават родителите, осиновили деца, така че да избегнат всякакви възможни дефицити, страхове и травми у тях?
За да бъдат избегнати травмите, е добре веднага след раждането детето да бъде поставено на гърдите на майката, тя да присъства физически и емоционално през цялата първа годинка, да откликва с топлина на всеки плач на бебето, да го кърми, като едновременно с това го гледа в очите. При децата, оставени за осиновяване, това не се случва. Понякога осиновяването и идването на детето в семейството отнема много време, а това отново е свързано с травми за малкото човече. Тези травми пораждат страховете от отхвърляне и изоставяне, които съпътстват живота ни след това и макар и неосъзнато, манипулират изборите ни. Отделянето от майката нарушава усещането за принадлежност. Липсата на докосване и ласка, богатството на емоционални стимули и възможността детето да откликва на тях – всичко това са дефицити още през първата годинка. Повечето родители, които пристъпват към осиновяване обаче, са изключително ангажирани, отговорни и отворени към поведения, с които да компенсират тези липси. И ако доскоро се считаше, че осиновените деца са като всички останали, то днес голяма част от родителите са осъзнати за особеностите.

През какви емоционални трусове преминахте вие самата, когато разбрахте, че сте осиновена и как стана това?
Истината, казана по неподходящ начин и не от правилните хора може да разруши цял един свят. Аз я научих от съседка, макар и винаги в мен да е живеело усещането, че съм осиновена. Това е интуитивно усещане, за което споделят почти всички осиновени хора. Минах и през гняв към тази жена, която ми го съобщи много скоро, след като майка ми беше починала, и аз го възприех като незачитане на паметта й. И през абсолютна незаинтересованост към произхода си, макар и днес да си давам сметка каква огромна психична защита е това. И през обида и гняв, че съм била изоставена и непотърсена, и през предпазване на баща ми да не разбере, че ми е казано. Това, което направих, е, че продължих да пазя тайната от всички. Често казвам, че осиновените се превръщат в най-жестоките й пазители. Жестоки, защото в осиновения човек бушува буря от емоции, въпроси, съмнения, които обаче не изразява по никакъв начин, а това разболява, дава отражението си и на телесно ниво. Една тайна в основата, на която е любовта – от родителя към детето, за да не го нарани и от детето към родителя, поради същата причина. Но тази любов носи своите последици – липса на честност в отношенията, риск от това осиновеният да разбере в неподходящ момент, риск от влошаване на отношенията с родителите, защото цял един свят се разрушава. Соматизиране.

Снимка: Личен архив

По какъв начин успяхте да извървите своя път, за да помагате на свой ред на уязвимите?
Преди човек да стане психотерапевт, минава години наред през лична терапия. А една от целите на психотерапията е да бъдат видени болезнените неща по различен начин. Да реагираме по нов начин. В моята лична терапия постепенно обидата към биологичната ми майка отстъпи място на благодарността, че ми е дала живот и ме има на тая земя. Безразличието отстъпи място на желанието да разбера коя съм. Гневът отстъпи място на прошката към нея и приемането й вътре в сърцето си. Дълъг беше пътят. От една страна да изляза от стереотипа, че „Ти си имаш родители, защо ти е някой, който никога не те е потърсил“. Да преодолея усещането, че ще предам родителите, които са ме осиновили и отгледали. От друга страна, да се докосна до най-големите си страхове и травми. И от трета, да дам пространство на копнежа да познавам произхода си. Такъв копнеж живее във всеки осиновен човек, независимо, че често е неосъзнат и покрит с огромни психични защити.

Вашата книга подейства ли ви като финална терапия?
Да, изразът може би е точно „финална терапия“. Вербализирах много от нещата, през които аз самата съм минала. Дадох простор на емоциите си, докато я пишех. Усетих се готова да споделя с други хора осъзнаванията си и промените, които настъпиха в мен. Всичко това беше наистина терапия, но на една част в мен не й беше достатъчно. Тази част имаше нужда да разбере коя съм наистина. Да излезе от защитената терапевтичната среда и да влезе в живота. С всичките си страхове, че мога да съм повторно отхвърлена, че може много да ме боли, но да разбера произхода си.

Смятате ли, че нуждата на осиновения да е наясно с корените си е директният път към собствения Аз?
Не знам дали е директен. Нашият Аз се формира от много други фактори по време на израстването ни. Структурира се не само като резултат от завещанията на далите ни живот, а от посланията на хората, които се грижат за нас. Тази нужда да познаваш произхода си е по-скоро вътрешен копнеж по това да съединиш разкъсаната още с раждането връзка. Да видиш очите на жената, в чиято утроба си бил. Да откриеш началото си. Да принадлежиш към една система, от която си част. Разбирането на произхода нарежда разбърканите като в пъзел части в нас. Смирява.

Снимка: Личен архив

В трите основни страни големият злодей винаги ли е биологичната майка и трябва ли да се промени това отношение към изоставящия?
Отново стереотипът я поставя в ролята на злодей. Ако имаме осъзнатостта да погледнем по-мащабно на ситуацията, тя е жената, дала живот. Тя е могла да направи аборт и нас нямаше да ни има. Родителите, които осиновяват, нямаше да срещнат това дете. Дори не е нужно да изтъкваме причините, които вероятно са наложили раздялата с детето и да я оправдаваме. Тя има една огромна заслуга и това е даването на живот. В разговорите с родители, които осиновяват или са осиновили, аз насърчавам към това да не създават реваншистка нагласа в детето, защото реваншизмът и омразата разболяват. Това обаче означава самите родители да приемат заслугата на биологичната майка. Няма как да предадем някакво вярване в детето, ако самите ние не вярваме в това.

Кои са най-важните житейски уроци, които без умисъл са ви предали вашите родители-осиновители?
Безброй са. Това, което съм днес, се дължи преди всичко на тях. Майка ми беше много човечна, състрадателна, топла и разбираща. Това са вече и мои черти. И не само, а са нещо базисно за професията ми. Баща ми ме научи да съм устойчива и да не се предавам в трудни моменти. Да бъда честен и достоен човек. Благодарна съм им за цялата любов, която са ми дали и за пътя, който сме извървели заедно.

Някога успяхте ли да разберете повече за истинските ви родители?
Аз имам прекрасна среща с моето биологично семейство и роднините си. Бях приета, благодарение най-вече през отношението на единия ми брат, с когото направих първата среща и с когото днес сме изключително близки. Дори не съм си представяла, че ще ми се случи по толкова прекрасен начин. Днес си давам сметка, че значение има и моята собствена нагласа. Защото ние не можем да продиктуваме изборите на другия, но може да сме отговорни за нашето собствено отношение и нагласа. Аз тръгнах наистина с благодарност. С желание и копнеж, а не с претенция да бъда приета. С прошка, а не с желание да нараня биологичната ми майка. И когато ти излъчваш това, обикновено това и получаваш. Струва ми се, че не е най-важно дали преди съм била в мислите на биологичната си майка, а сега какво ни се случва. А аз знам, че пред нас има път, в който сме взаимно приели се, несъдещи се, отворени една към друга. И знаете ли, никога не пропускам да подчертая, че осиновеният човек не търси семейство. Той има такова. Търси приемане и право да бъде признато мястото му в семейната система на биологичното семейство. Ето затова и апелът ми към биологичните майки е: Намерете ресурс в себе си да прескочите страховете и вътрешните си забрани и приемете детето, с което сте се разделили. Не го отхвърляйте отново, защото това е изключително опустошително за него! Покажете му, че признавате съществуването му и мисля, че това ще му е достатъчно.

До какво водят тайните от всякакво естество и какво предизвиква разкриването им?
Всяка една тайна изисква необходимо количество енергия, за да я пазим. Да сме бдителни, да се придържаме към точно определен сценарий, за да не бъде разкрита. Често товарим с тайните си и други хора. Вплитаме ги, независимо от това те имат ли нужда от това или не. До скоро осиновяването беше тайна, с която се ангажираха страшно много хора – роднини, съседи, родители, деца. Тайните много често са източник на симптоматика също.

Само страх ли издават благородните лъжи с цел запазване на хармонията?
Лъжата, както казах, може да разруши цял един свят. Това дали е създадена с добри намерения е рационално обяснение. Първичното преживяване, когато разберем, че сме лъгани, е за предателство, за заблуда, което може да разруши връзките между хората. Много осиновени хора са ми разказвали, че понякога години са им нужни, за да възстановят доверието към родителите, след като разберат от други, че са осиновени. Затова и призовавам родителите сами да кажат на детето. Да преодолеят страховете си, да знаят, че истината може и да го заболи, но да бъдат честни.

Самата вие каква връзка имате с дъщеря си, цари ли абсолютна честност във взаимоотношенията ви?
Стремяла съм се винаги да има качествена връзка между нас. Да сме достатъчно близки, но и да мога да я пусна да си тръгне от мен. Днес осъзнавам, че като жив човек съм допускала и грешки. Важно е да се знае, че в отношенията родител-дете има йерархия. Родителят е основно родител, а не приятел. В този смисъл мисля, че и тя има неща, които преценява, че не иска аз да знам. Аз също имам неща, които мога да споделя със съпруга си или с приятелки. Често поставяме децата си в ролята на приятели и обсъждаме с тях наши лични, понякога дори интимни тайни. Вплитаме ги в личните си взаимоотношения, а това често е голяма отговорност за детето и то обикновено няма нужда от това.

Снимка: Личен архив

Кои са най-големите предизвикателства, пред които се изправят модерните семейства днес?
За съжаление 21-ви век наложи размяна на ролите във връзките – Жената е в мъжката енергия – силна, борбена, водеща, неотстъпчива. Мъжете нерядко остават по-пасивни, често защото майките им не са позволили порастването и превръщането им в мъже. Тази размяна на ролите поражда конфликти, които могат да бъдат и емоционални и да имат своята проява в тялото – под формата на репродуктивни проблеми например. Цялата еволюция се е случила благодарение на ясно дефинираните роли мъж-жена. Колкото и консервативно да звуча, излизането от тези архетипни роли вече е проблем.

В трудни времена, например пандемия, семействата изпитват ли здравината си и съхраняват ли човек при най-жестоките бури?
Струва ми се, че изолацията беше един много добър тест за това къде сме във връзките си, какво е истинското състояние на семейството, защото днес има достатъчно писти, на които човек да избяга – работа, метаудоволствия – пазаруване, хиперконсумация във всякакъв смисъл, пътувания. Бидейки изолирани, голяма част от хората си дадоха сметка какво точно се случва в семейството им. Мисля, че имахме нужда от подобен тест.

Related posts

Leave a Comment

Вашият коментар

Your email address will not be published.




Top