Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

За слабостта

Много често твърдим, че потребностите ни не са задоволени и недоволстваме от това. В психотерапията казваме, че който има потребност, той се движи – т.е. ако аз се нуждая от нещо, то аз съм човекът, който следва да я покаже или заяви и да направи всичко възможно тя да бъде задоволена. Да, потребностите ни могат да бъдат задоволени или от мен самия или от едно Ти насреща, т.е. от друг човек. Понякога тези други разпознават нуждите ни и откликват, но друг път изобщо не разбират или не виждат какво се случва с нас. Разбира се не са и длъжни, но ние често страдаме от това, че хората около нас не забелязват, преживяваме ги като неангажирани, като егоисти, като неинтересуващи се. Често казваме „Аз това никога не бих го направил”. Да, може би е така, но аз съм един, а другият е друг. Всеки носи собствената си история и това е голямото богатство на земята – че сме различни. Прехвърляме отговорността за това как се чувствам на другия, защото като че ли е по-лесно причината да не е в нас, защото виждайки я  себе си, вече съм отговорен за това. Като че ли е по-лесно да оставаме в недоволството от другите, затова че не забелязват от какво се нуждаем, че не усещат как се чувстваме, но колко често се обръщаме към себе си – дали аз се отнесох с внимание към това, което се случва в мен и с мен? Адекватно ли изразих как се чувствам и какво преживявам? Показвам ли какво точно от какво имам нужда? Давам ли си сметка за собствения си принос за задоволяване на моята потребност? Замислям ли се върху това, че  Аз съм този, който да се задвижи и да накара другите да я удовлеторят. Другият да е активен може изобщо да не се случи и това очакване нерядко е причина за недоволството ни, дистанцирането, разочарованията, че давам, а не получавам достатъчно. Истината е, че отговорносттта е моя, аз съм този, който да накара другия да задоволи появилата се потребност. Как да се случи това? Това става само и единствено чрез трите активни модела на поведение, които усвояваме през първите  седем годинки от нашето развитие и това са Подчинение, Агресия, Съблазняване. Или иначе казано Слабост и доверие, Себезаявяване и отстояване на границите и Привличане към себе си.

Подчинение

или Слабост, Доверие, Приемане

 Подчинението или слабостта, умението да помоля и да покажа че в момента завися от другия е модел на поведение, който се развива през първата една годинка. Детето идва на тоя свят в очакване да бъде гушнато и прието и изцяло е зависимо от грижите на мама. То не може да направи нищо само и мама задоволява всяка една негова потребност, отзовавайки се на плача му и доверявайки се на интуицията си. Подчинението е синоним на доверие. Да се доверя на себе си, на собстванета си потребност и на другия, който да я задоволи. Да приема това, че точно в този момент съм по-слаб и зависим от него. Да се оставя в ръцете му, да се дам и отдам на грижата му, да вярвам, че той няма да ме нарани и да приемам. Слабосттта обаче е модел на поведение, който не е толериран и обществените норми го етикетират като неприемлив. Да помоля, да покажа слабост, да се доверя на собствената си потребност и на другия, да се смиря… Цивилизованото общество не поощрява това. Цивилизованото общество казва „Бъди силен!”, „Стегни се!”, „Изтрий сълзите си!”… Отсъствието на мама през първата годинка обаче е по-сериозната причина за блокирането на този естествен модел.  И това е така, защото „Не бъди слаб! Не се доверявай! Не се подчинявай!” при отсъстваща мама се запечатва в емоционалната памет. Остава като емоционален спомен, а не като морално правило. За да не се докосне до онова усещане за слабост и безпомощност, такъв човек избира бягството от слабостта не само защото я приема като нещо като лошо и грозно. Бягството от слабостта е средство, с което да не се докосне до болката от онези травмиращи моменти, преживяни като бебе. До онези мигове, в които е плакал, а мама е отсъствала – физически или чисто емоционално и енергийно

Като възрастен такъв човек избягва слабостта във всичките й форми. Започва да прави всичко сам и да не пада по гръб, като същевременно недоволства от пасивността на другия. Контролира околните, изисква, определя правила, които да бъдат спазвани, съблазнява, манипулира, като едновременно с това страда от липси и незадвижване на другия към него. Избира всякакви механизми единствено за да не се докосне до онова свещено за други, но ужасно за него  „Моля те! Имам нужда!”

Работата с подчинителния модел е един от основните пунктове в Неорайхианския психотерапевтичен метод. Да си позволиш да покажеш слабост. Да отвориш сърцето си за другите. Да усетиш липсата на енергия във всяка частица от тялото си. Да се довериш… Какво е това, ако не огромна сила? Да усетиш прегръдката на другия. Да си дадеш. Да приемаш без да си направил нищо в замяна. Да бъдеш приет само защото заслужаваш. Какво е това, ако не любов към себе си?

Всяка група, в която работим за подчинение ме смирява. Оставя ме в тишина и ме кара да чувам себе си. Очовечава ме повече. Одухотворява ме. Стопява Егото ми и ме връща към себе си. Към онази дълбока част от мен, която често отсава скрита дори от мен самата. Към онази част, която може да приема нещата такива, каквито са, хората, такива, каквито са, събитията, такива, каквито са… Онази част от мен, която се преживява като прашинка от Вселената, от Голямото цяло. Толкова малка и същевременно голяма. Която може да благодари и да прощава – както на другите, така и на себе си.

Related posts

Leave a Comment

Вашият коментар

Your email address will not be published.




Top