Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

Любовта

Какво е любовта? Това е чувството, в което всеки човек влага свое уникално съдържание и лична интерпретация. Любовта е вълшебството, което е вдъхновявало безброй поети, композитори, художници, двигателят на идеи и открития, енергията, която ни кара да се чувстваме живи, дишащи, вибриращи. Няма дефиниция за любовта, нейни синоними могат да бъдат безброй думи и състояния и най-вероятно всички ще са верни. Затова днес ще пиша какво е любовта за мен. Моята интерпретация, моята философия и се надявам с този текст да те накарам да потърсиш своята.

За мен ЛЮБОВТА Е ОТВАРЯНЕ.
Тялото инстинктивно се стреми към приемане на любовта и преживяване на радостта и хармонията, която тя носи. Да отворя сърцето си и да позволя да го докосваш, да се разкрия, да се отдам. Да изпитам блаженството от трепета му… Защо понякога обаче се страхувам да го направя? Защо често стремежът към това прекрасно състояние отстъпва място на неговото противоположно Страхът? Защото любовта предполага уязвимост. Бъдещето отваряне и отдаване зависи от това как нашето тяло е възприемало любовта още от самото ни идване на тази земя. Това как сме възприели любовта от нашите родители, особено през еволютивните фази от нашето развитие, т.е. до седмата годинка, когато се формира характерът ни. Ако любовта е свързана травма и страх от нея, то този страх винаги ще напомня за себе си и често ще се превръща в пречка за изграждане на здрави отношения. Затова е важно да разберем, че това, което се е случило е било в миналото, че днешните ситуации и хора са други, но напомняйки за предишните, нерядко ни карат да отхвърляме или да бягаме от любовта. Често казвам, че човек идва на тая земя в очакване на любов и си тръгва от нея отново в очакване на любов, а толкова много любов отхвърля през живота си…

Какво се случва, когато сме отваряли сърцето си в първите фази от нашето развитие и не сме могли да се предпазим

Нарцистичната фаза – 0 до 4 месеца
Детето се ражда в очакване на любов. Вдишвайки първата глътка въздух, неговото сърце вече е отворено, за любовта на мама. Когато обаче в тази първа фаза от развитието ни мама е била физически или емоционално дистантна детето преживява себе си като отхвърлено и това се запечатва в неговата телесна памет. Тези хора имат способността да се изолират в един прекрасен фантазен свят, далеч от реалността. Дълбоко в себе си имат неописуема нужда от любов, но те самите често я отхвърлят, за да не преживеят отново онзи детински ужас, който за тях е бил равен на умиране. Нерядко се превръщат в привидно отчуждени и далечни хора, които не показват чувства, но под това се крие огромната нужда да бъдат обичани. Понякога избягват живия физичен контакт, защото в клетъчната им памет е запечатано, че живият физичен човек отхвърля, но свържеш ли се с него, разбираш, че отдолу се крие едно пълно с любов сърце.

Сензорната фаза 4 до 12 месеца
Това е фазата, в която детето се доверява на мама и получава безусловната любов – обичат го само защото го има в живота на родителите. Ако обаче мама не откликва на плача на бебето, липсва сензорика и топлина, детето преживява изоставянето. Компесаторно развива своя ум, който никога няма да го изостави и в следващи етапи от живота си по-скоро говори за любовта, назовава чувствата с интелектуални термини, но не й се отдава. Хората, неполучили безусловната любов в тези първи месеци често я превръщат в идеализирано очакване и могат да я търсят през целия си живот. Те са влюбчиви, изключително сензитивни и нежни, но често доминирани от страха да не бъдат изоставени или не се отдават до край на любовта или се вкопчват в партньора си и така губят своята идентичност или иначе казано – изоставят себе си.

Фазата на противопоставянето или на първите НЕ-та – 1- 2.5 г.
В тази фаза детето започва да изгражда своя автономност и да се противопаставя на мама чрез първите НЕ – та. Когато мама не е достатъчно зряла и не толерира това естествено противопоставяне в него остава убеждението, че любовта е свързана със задоволяване очакванията на другия. Отправените послания изграждат в детето вярването „Обичан съм, когато съм добър”. Страхът от наказание и чувството за вина го карат да е раздаващ се, саможертвен, да пренебрегва своите потребности. Любовта за него е равна на постоянна грижа за другия, саможертва и пренебрегване на себе си, което често поражда естествен гняв, способен да убие любовта.

Фаза на съперничеството – 2.5 – 5 г.
В тази фаза детето се учи да привлича към себе си. Усвоява харизмата и силното присъствие. Когато посланията от родителите са свързани само с това да успява, да привлича, да го обичат само защото е силен и харизматичен, в детето се кастрира слабостта, онова естествено и най-човечно състояние. За това дете любовта е синоним на справяне, сила, успехи, власт. В следващи етапи следва същото послание и модели. В любовта е изкусен съблазнител и манипулатор, но от страх да не загуби контрол и да се покаже слаб блокира истинските си чувства и емоции. Дори в любовта привидно е надменен, но под тази надменност се крие едно ранимо и крехко сърце.

Сексуалната фаза – 4 – 7 г.
В тази фаза детето открива своята сексуалност. Когато семейството обаче е ригидно и рамкирано, посланията на тялото се пренебрегват. Значение имат единствено правилата, нормите, моралът. Любовта е такава, каквата обществото изисква. Детето разбира, че от него се очаква да прави това, което трябва, а не това, което иска. Дори в любовта всичко е подчинено на правила и норми. Егото има доминираща функция, а потребностите на Аза, на душата, често остават дори неразбрани. Подчинени на Егото, където са гордостта достойнството тези хора често не прощават, но така лишават собствената си душа в която има и любов, която да дам и нужда от любов, която да получа.
Страховете ни са запечатани на клетъчно ниво и появата на ситуация, която напомня на тази от детството ни ни кара да реагираме по същия ужасяващ начин. Фразата „ Не са искали да ни наранят” звучи непонятно за тялото. Така то се затваря и често избягва любовта. В процеса на терапия осъзнаваме, че това от което се ужасяваме вече се е случило и в нас е останало само онова смразяващо усещане, което ни кара да бягаме. Учим се да се отваряме, да се отдаваме и да приемаме любовта, от която има нужда всяко живо същество.

За мен ЛЮБОВТА Е ПРИЕМАНЕ
Приемане първо на себе си, такъв, какъвто съм. Когато се страхуваме другите да не узнаят кои сме, всъщност се страхуваме да признаем и приемем самите себе си. Да се приемем означава да живеем в мир със самите нас – с това, което сме и с това, което не сме. Само тогава можем да приемем другия такъв, какъвто е и да кажем „Да” на изборите му. Често заради дефицитите в детството си търсим партньори, които да запълнят тези празноти. Изграждаме идеализирани образи, които безотказно търсим и в това търсене подминаваме живия човек, който може да ни даде любов – неговата, според неговите разбирания. Създаваме си предварителни очаквания и ако те не се изпълнят, намразваме виновника. Когато се науча на приемане, тогава не му поставям изисквания и не очаквам той да запълни моите необходимости и нужди, не се опитвам да го накарам да мисли и чувства като мен, а се наслаждавам на любовта, получавам и давам без условности и договорки. Това е чувство за хармония с нещата такива, каквито са, а не такива, каквито искам да бъдат.

За мен ЛЮБОВТА Е ПЪЛНОТА
Често търсим любовта, породена от дефицитите в детството. Любовта не е запълване на празноти. За да срещна любовта е добре преди това да се превърна в пълноценен човек, който няма нужда от друг, за да оцелее. Стремежът към среща с друг пълноценен човек, с който да споделяме онова, което има всеки един от нас поотделно. Често родителите втълпяват на децата си, че трябва да намерят половинката си. Истината е, че Любовта, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценно. Когато се нуждая от другия , за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими вече не сме свободни.

За мен ЛЮБОВТА Е СВОБОДА
Никой не ни принадлежи. Травмите от детството, както и културалните ни особености често свързват Любовта с НЕ свободата. Често, водени от страховете, за които говорих по-горе се опитваме да отнемем свободата на партньора си. Да го направим зависим или подвластен на собствените си страхове и комплекси. Свободата е нещо мое, нещо неприкосновено и опитите тя да бъда отнета гарантират край на любовта.

За мен ЛЮБОВТА Е ЗРЯЛОСТ
Често в партньорските си отношения реагираме по детински – сърдим се по детински, инатим се по детински, отмъщаваме по детински. Зрелият възрастен човек обича Любовта. Полага грижи за да съществува. Може да надскача Егото си и да прощава. Любовта е умение да прощаваме и да дадем шанс, ако сърцето ни го иска. Не говоря за безконечните уж прошки и примирение, а зряло и мъдро отношение.

За мен ЛЮБОВТА Е ТАНЦ
Танц на телата и душите. Танц, в който всеки от танцьорите е уверен в себе си, танц, в който понякога разчитаме и се доверяваме на партньора да ни води, понякога водим ние, понякога се отдалечаваме, понякога сме прилепнали един към друг, понякога сме със себе си; понякога има страст, понякога тихо смирение, хармония, понякога танца е своенравен и не се разбира от никой друг, освен от нас самите. Понякога объркваме стъпките, но не спираме танца и продължаваме. Понякога стъпките са оригинални и неповторими, понякога познати и рутинни, но винаги, винаги танц на телата и душите.

За мен ЛЮБОВТА Е СРЕЩА
Не спасение, не зависимост, не запълване на празноти, а истинска пълноценна среща, в която има и приемане, и пълнота, и зрялост, и свобода, и танцуване…

Related posts

Leave a Comment

Вашият коментар

Your email address will not be published.




Top