Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

Мисията Жена

Всяка година с наближаването на осми март в главата ми започва да се изплува образ на малко момиченце с бели панделки или диадема на главата и щърбовата усмивка с разстояние от паднали зъбчета, което рецитира „Благодаря ти мамо за твоя топъл скут”. И всеки път се изпълвам с умиление към сладките момиченца и момченца, които с леко притеснение да не объркат думичките и с огромно вълнение рецитират едно от най-популярните стихотворения за мама. Осми март е Международен ден на жената, която съдържа в себе си много аспекти, но един от тях е този на жената-майка. Затова днес ми се иска да поговоря за това – какво е да си майка, какво представлява образът на жената-майка, какви са особеностите и какви могат да бъдат последиците от свещената връзка майка-дете.
Много хора смятат, че мисията на една жена е да бъде майка. Това нерядко е и основното послание, което майката отправя към дъщеря си, а тя към своята дъщеря… На нашите географски ширини това е най-типичната женска роля – топла, нежна, грижовна, раздаваща се. Това да си майка е и магия, и отговорност и път… Професорът по акушерство Лесли Пейдж казва „Раждането не е просто медицинско събитие, а началото на живот и началото на живота на една жена като майка”. Да, връзката майка-дете започва още със зачеването и тази връзка е колкото естествена, толкова и мистична, колкото вечна, толкова и преходна. Мама е отговорна за оцеляването, за храненето, за докосването, за безусловната любов. Мама преживява с трепет и вълнение първите зъбки, първото гукане, първите стъпчици. Мама е до детето с цялата си природа когато е болно, когато е тъжно, когато е изплашено. Мама е до него когато прохожда, когато пише първите ченгелчета, когато се влюбва за пръв път, когато греши… Отношението на мама е нещото, което предопределя начина ни на живот като възрастни, характера ни, особеностите ни. Мама е човекът, когото го боли, когато нас ни боли. Мама е човекът, който плаче, когато ние плачем. Мама е човекът, чиято любов определя начина по който ще обичаме.

Дефицитът на майчина любов е пагубен за детето и аз доста говоря за това. Днес обаче ми се иска да погледна другата страна на майчината любов, онази предозираната, която може да се окаже също толкова пагубна, колкото и отсъстващата. Онази любов, която поставя пред невъзможност детето да функционира само. Онази любов, която не му позволява да пада безброй пъти, докато се научи да ходи. Онази любов, която забранява грешките, а с това и опитите, които придобива. Онази любов, която поставя пред невъзможност детето да си тръгне и да извърви своя път. Онази любов, която не позволява да бъде отрязана невидимата емоционална пъпна връв, с която оставяме детето в собствения си плен. В психотерапията казваме, че единствената любов, чията крайна цел е раздялата е родителската. Животните го могат! Наскоро прочетох как орлицата прави гнездото си от пръчки, като оставя разстояния между тях, които при раждането на малките запълва с мъх и трева, за да им е меко и топло. Когато малко отраснат, тя сама започва да маха меката постелка, за да могат, падайки от дупките на гнездото, да се научат да летят и да си тръгнат от нея. Да, животинският свят е съвършен, за разлика от нас – цивилизованите човеци, които, водени от страхове и предразсъдъци нарушаваме естествените природни закономерности. Няма животно, което да обгрижва цял живот малките си! Няма животно, което да предпазва цял живот малките си! Няма животно, което да живее живота на малките си!
В нашия интелигентен и цивилизован свят това дори не е изключение. Грижим се за децата си, дори когато те самите нямат нужда от това и се сърдим, когато ни го показват. Очакваме да се грижат за нас така както ние сме се грижили за тях. Спираме да живеем своя собствен живот и заживяваме техния, а после се обиждаме, когато не го оценяват. Питаме ли се обаче те самите имат ли нужда от тази жертва. Не ги ли товарим по този начин с една ненужна за тях отговорност, която нерядко се превръща в огромен и досаден товар, който отдавна порасналото дете, водено от чувство за отговорност и вина не може да свали? Не им ли прехвърляме собствените си страхове от старостта и справянето с нея? Не ги ли кастрираме и ограничаваме? Не режем ли по този начин крилете им? Не унищожаваме ли порива им да полетят и да се реят, та макар и понякога да падат и по този начин да се учат?

Във взаимоотношенията родител-дете зрялата страна е родителят, затова и отговорността да пусне детето е негова. За тази невъзможност обаче има много причини, за част от които ще поговоря сега.

Когато не съм щастлива

Още с идването на тая земя детето има нужда от любовта и грижите на мама, за да може да оцелее. В началото е обичано безусловно, но после започва да прави неща, водено от страха да не загуби любовта на мама. Много често, виждайки, че мама е нещастна, то започва да прави всичко възможно тя да е щастлива. Насочва фокусът си към нея и започва да запълва всички празноти със съдържание от което мама да се усмихва. Хубави оценки в училище, добро поведение, хубави преживявания. Ако мама не намери своя начин да се почувства щастлива детето продължава тази своя мисия понякога твърде дълго време. Превръщайки несъзнателно мама в толкова сериозен фокус в живота си, порасналото вече дете започва да изпитва амбивалентни чувства – хем иска мама да е щастлива, хем изпитва гняв от това, че тя го очаква от него и не поема отговорността за това в свои ръце. Хем природата и това, че мама в този момент е товар го кара да си тръгне от нея, хем остава, воден от вината, че тя ще е нещастна, ако се случи. Затова, майки, не забравяйте, че отговорността за това да сме щастливи е само наша. Ние сме тези, които да си задават въпроса „Какво да направя за себе си?”, „Как да ощастливя деня си?”, „Как да го запълня с хубави преживявания?”, „Как да осмисля живота си?”

Когато не съм успешна

Често в грижата за детето и живота ни като жени забравяме за мечтите си, които сме имали като деца. За нещата, които сме искали да постигнем, за професията, която да ни прави щастливи, за визията, която да ни радва. Нерядко за това ни липсва и самоувереност, и доза авантюризъм и решителност. Неувереността, че ние можем да постигаме ни карат да проектираме това свое желание за успех, кариера и професия в детето си. Внушаваме му нашите мечти и желания и започваме да очакваме то да ги постигне. Инвестираме цялата си енергия и усилия в неговото развитие и очакваме резултатите от това. Детето живее с убедеността, че мама избира най-доброто за него и така губи или пренебрегва собствените си желания и мечти. Виждайки нейните нереализирани амбиции то започва да се чувства отговорно да направи мама доволна. Но чия потребност задоволяваме с тази амбиция? На детето или нашата собствена? Затова, майки, намерете себе си! Когато детето ви вече няма толкова голяма нужда от грижите ви потърсете се. Спомнете си за какво е мечтало малкото момиче във вас и му го дайте. Обърнете фокуса към себе си и независимо от годините развивайте се, усъвършенствайте се, променяйте се! Никога не е късно за промяна и отговорността за това е само ваша. В мисията като майка понякога се натрупва толкова много творческа енергия, че само чака да й позволим да излезе и прави чудеса. Не се страхувайте да търсите нова професия, хоби, мисия…

Когато не са наред партньорските ми взаимоотношения

Много често, водени от дефицитите в детството си изграждаме идеализиран образ на партньора още преди да сме го срещнали. Приписваме му черти и качества, които той да притежава и създаваме една матрица на това, което се очаква да бъде. Фиксирани в идеята за този идеализиран образ се влюбваме в нея, а не в живия човек, когато откриваме. Невъзможността да го напъхаме в тази наша идеална матрица нерядко ни кара да се разочароваме от него, да осъзнаваме, че той не е човекът, в когото сме се влюбили и несъзнателно започваме да превръщаме детето ни, особено ако е момче в този наш идеализиран образ. Превръщаме го в наш партньор в дейностите, които на нас ни харесва да извършваме. Споделяме проблеми, които са наши собствени и очакваме разбиране и подкрепа от детето за нещо, което не е негово. Затова запомнете, скъпи майки, детето е дете, а не ваш партньор. Ако не сте удовлетворени от партньора си работете в тази посока – развивайте взаимоотношенията си или ако не може ги прекратете и открийте истински партньор, но освободете детето от тази отговорност. Много често майките не търсят друг партньор, казвайки, че го правят заради детето си, което е изключително цинично и нечестно спрямо него. Тогава отговорността, че мама е сама е десеторно по-голяма и то остава в плена й завинаги. Ако избирате да сте без партньор, това е ваш собствен избор, за който сте отговорни единствено вие. Ако избирате самотата то тогава я опознайте и заобичайте.

Страхът от самотата и старостта

Много хора се страхуват от самотата и в работата си често ги карам да открият привилегиите й. Да усетиш аромата на сутрешното кафе, да чуеш шума на вятъра, да усетиш тръпките си по тялото от това и да насочиш вниманието си навътре към себе си. В своя необятен вътрешен свят, за който често, улисани в грижи и отговорности забравяме. Да се срещнеш и опознаеш всички свои женски аспекти, да дадеш пространство на твореца в себе си. Самотата е страшна само тогава, когато имаме вътрешна несигурност, че можем да се справяме и оцеляваме. Самотата дава възможност и за откриване на приятелства и създаване на общности, които съответстват на нуждите и интересите ни. Често децата остават до нас, защото усещат страха ни от самотата. Страх, който не само ние, но и те започват старателно да обслужват. Понякога порасналите деца плачат при раздялата с мама. Знайте, че те плачат защото мама е тъжна и самотна, а не защото се страхуват от пътя и раздялата. Затова, майки, свържете се със себе си, работете по справянето със страховете си и пуснете децата си да си тръгнат.

Не забравяйте, че детето се превръща в продукт на посланията, които отправяте към него. Тези послания не винаги е нужно да са гласни. Детето усеща с всяка своя фибра настроенията и емоциите на мама. И ако вие му отправяте послания да бъде до вас, то ще бъде. Но ако вие му позволите да полети, то знайте че природата го е подготвила за този полет. Една много любима моя индианска поговорка казва „Детето е гост в къщата ти! Подслони го, нахрани го и го пусни да си отиде!” Само кагато напълним своя свят със собствени преживявания, само тогава има истинска любов, свобода и здрава връзка между родител и дете. Такава връзка, която нищо не е в състояние да разруши.

Related posts

Leave a Comment

Вашият коментар

Your email address will not be published.




Top