Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

Дора Прангаджийска: Ти си осиновен! Да, а пък ти си просто роден

„Обществото е клеймило този процес, но аз казвам, че между Осиновяване и Любов трябва да сложим знак за равенство“, обяснява психотерапевтът в първата си книга

Дора Прангаджийска (Снимка: Павлин Даскалов)

„Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ е една различна книга. Това е първата книга, в която български психотерапевт пише за осиновяването от първо лице. Тя е умело съчетание от професионални съвети и емоционални лични истории на осиновени, осиновители и биологични родители.

Тази книга обаче, би могла да е за всеки, защото в нея се разглеждат особеностите на вътреутробното развитие и първите седем години, в които се формира характерът на човек. Книгата би могла да даде отговори на много хора за причините, водещи до начина им на живот, взаимоотношенията с другите, както и за изборите, които правят. Би могла да е полезна на майките в отглеждането на децата им, защото всички родители, под една или друга форма, грешат, дори и водени от най-добри намерения.

„Благодаря ти, Мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“, бе представена като част от Национални информационни седмици за осиновяването, организирани от Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ (Снимка: Личен архив)

Дора Прангаджийска e Неорайхиански аналитичен психотерапевт. Фактът, че самата тя е осиновена, провокира до голяма степен интереса й към психотерапията.

„Разбрах, че съм осиновена по изключително болезнен начин. Но интересното е, че като че ли винаги съм знаела, винаги съм се съмнявала. Дали е било просто тийнейджърски бунт? Едва ли, защото още като много малка съм питала директно майка ми дали не съм осиновена. Не съм имала конкретна причина да го направя“. 

От няколко години е и част от екипа на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“, която работи за промяна на обществените нагласи към осиновяването и към участниците в осиновителния триъгълник (осиновени, осиновители, биологични родители). Приема го за своя лична кауза:

„Преди да се занимавам с психотерапия, никога не съм осъзнавала огромното значение на физическата връзка майка-дете. Дори не съм подозирала, че ранното и внезапно отделяне на бебето от мама може да предизвика толкова сериозна и дълбока травма в детето, че тя да бъде определяща за поведението през целия му живот.“

„Това е книга за всеки родител, защото обяснява какво се случва с бебето по време на бременността, раждането, следващите фази от първите седем години и как родителите неосъзнато и незлонамерено могат да травмират децата си“, коментира Мадлен Алгафари

Още

Тази книга ще промени гледните точки, преживяванията, дори животите на много хора, благодарение на факта, че самата авторка е преживяла всичко, за което пише. Затова всяка дума в този текст идва от сърцето ѝ. Уверена съм, ще стигне и до ума, и до сърцето на всеки читател“, коментира Мадлен Алгафари.

„Мама почина преди двайсет и шест години, а татко преди четиринайсет. Навярно са имали някои от отговорите, които днес търся, но са решили да не ми разкриват ТАЙНАТА. Роднините ми отричат да знаят каквото и да било, затова ще разказвам от името на тази, която предполагам, че съм. Извинете ме, ако ви подвеждам, но всичко, което ще споделя, е моята реалност, моята истина, защото нямам друга… Тази книга се появи в съзнанието ми след един от многото неуспешни опити да открия биологичните си родители или поне зрънце информация за корените и произхода ми“.

Снимка: Павлин Даскалов

Говорим с Дора Прангаджийска за дългия път към прошката, за различната гледна точка към осиновяването и как травмата може да се превърне в позитивна сила:

– Ако би се описала с една дума?
– Аз съм един търсещ човек. Търсещ себе си непрекъснато. Търсещ, какво може друго да развие. Търсещ, какво има в душите на други хора, и какво от душите на другите мога през тях да открия и в моята душа.

– Къде започва и къде свършва човекът и психотерапевтът в книгата ти? Има ли я тази граница, поставяш ли я някъде?
– Аз си мисля, че тази книга нямаше да е това, което е, ако я имаше тази граница – между терапевта Дора и човека Дора. Тогава щеше да е или една чисто психологическа литература, или щеше да е една лична история, лишена от чисто теоретичното обяснение на нещата. Сливането, или по-скоро приливането на тия две части, човекът и терапевтът, предопределиха резултата от тази книга, която смятам е един добър продукт.

Представянето на „Благодаря ти, Мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ препълни литературния клуб в НДК (Снимка: Личен архив)

– След представянето й и срещите ти с толкова много и различни хора от цяла България с различни съдби, би ли искала да промениш нещо в нея?
– Срещата ми с много хора от различни градове ми дава още посоки, по които бих могла да разсъждавам. Осиновяването се оказа една огромна, необятна тема и в срещите си чух разказа на хора, не само от осиновителния триъгълник (осиновени, осиновители, биологични родители), за който аз споделям и разказвам, а истории на т. нар. четвърта страна. Чух разказ на акушерка, който бе много силен, и който би бил интересен от друга светлина. Разказ на човек, който за първи път вижда едно бебе, който се докосва до чувствата и преживяванията на майката, човек който не е пряко свързан с процеса на осиновяване, но който споделя своите огромни чувства и емоции, родили се при раздялата с биологичния родител.

Може би, бих включила още преживяванията на не малко хора, които идваха на тези срещи и казваха: Нямам нищо общо с осиновяването, но тази тема ме вълнува, тази тема ме докосва. Бих разказала истории на хора, които емоционално преживяват всичко, без личностно да са обвързани.

Представянето на „Благодаря ти, Мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ в литературен клуб „Перото“ в София (Снимка: Личен архив)

– Какъв съвет би дала на тази четвърта страна, т. е. на всички онези които не са нито осиновени, нито осиновители, нито биологични родители? Самата ти научаваш, че си осиновена от такъв човек? Какво би му казала сега?
– Времето ме научи да разглеждам малко по-мащабно поведението на хората, и то не само свързани с казуса осиновяване. Към днешна дата си мисля, че тази жена, към която тогава имах гняв и обида, и смятах нейната постъпка за изключително жестока, безразсъдна, непремерена, днес си мисля, че тази жена може и да е искала да ми помогне. Защото загубвайки моята майка, тя да е изхождала от съвсем човешка позиция, давайки ми идея да потърся друг близък за мене човек.

Давам си сметка, че хората правят така понякога, но това се дължи на тяхното неумение и незнание какво биха причинили на един осиновен човек. Как биха го върнали в травмата му и как биха разрушили целия му свят. Ние слагаме в кавички тези „доброжелатели“, хора които се бъркат там, където те нямат връзка, както казваме „пъхат си носа, там, където не трябва“. Но ние не знаем, дали те понякога не са водени от добри намерения към осиновения човек.

Затова си мисля, че ако повече хора се докоснат до преживявания на осиновения, до страховете на родителите, осиновили деца, до страховете на биологичните майки, може би тази четвърта страна ще бъде по-щадяща. По-разбираща и по-предвиждаща реакциите и силните емоционални преживявания, които едно такова изказване би предизвикало.

Снимка: Павлин Даскалов

– Как да се реагира към Осиновения?
– Сега тенденцията е да не се създава тайна на осиновяването и може би този казус след време изобщо няма да го има. Аз лично се надявам родителите да стават все по-зрели и да говорят за този процес още с идването на детето в семейството. Смятам, че разбирането и казването на едно такова събитие е най-добре да бъде от родителите, осиновили детето. Това е казус и взаимоотношение, което касае тях двамата – тези две страни.

Смятам, че четвъртата страна, независимо какви са и намеренията, дори и добронамерени, не бива да казва тя и да взима отношение, когато човекът не знае.

Би могла да има подкрепяща функция, би могла да се отнася с толеранс към осиновения човек, тогава когато е разбрал. Но самото казване трябва да го направи родителят, осиновил дете в честен и открит разговор.

Дора Прангаджийска с част от екипа на Българската асоциация „Осиновени и осиновители“, с която заедно се борят за промяна в обществените нагласи към осиновяването (Снимка: Личен архив)

– Ти и Българска асоциация „Осиновени и осиновители“, с която работите, се борите тайната на осиновяването да я няма, да се подхожда с разбиране и любов към нея, но обществото ни е консервативно и трудно се пречупва. Обикновено се подхожда с една изкуствена деликатност и често с неприятната дума „съжаление“ към осиновения. От това, че той е по-травмиран, ощетен, по-особен и не трябва да знае някои неща. От професионална гледна точка, какъв е осиновеният човек?
– Във взаимоотношенията в семейството има една интимност. Между родители и деца съществува интимност. Между партньори съществува интимност. Смятам, че осиновяването и разкриването на тайната е част точно от тази интимност между родители и деца. Така, както уважаваме интимността в друг тип отношения, така и осиновяването е част от тази интимност.

Затова тази четвърта страна трябва да запази дистанция в казването, именно уважавайки интимността родител – дете. Не бих казала, че водещо е съжалението или съчувствието, или това, че биха предизвикали травми, водещо е уважаването на интимния свят.

– Уважаването на интимността, важи за всяко едно наше взаимоотношение, но в осиновяването има дълбок корен, който много трудно се изкоренява?
– Коренът сеществува и смятам, че всеки един осиновен човек трябва да познава своя корен. Но четвъртата страна много често не си дава сметка, какво би предизвикала в осиновения човек, давайки идея да се свърже със своя корен, дори и най-добронамерени да са намеренията.

Раздялата с биологичната майка е едно травмиращо за осиновения човек събитие. Това не означава, че той е болен и трябва да се подхожда със съчувствие и съжаление към него. Това е наше лично преживяване, което просто трябва да бъде уважено. Четвъртата страна трябва да подходи точно така.

– Говорейки за травмата при осиновения човек и пътя, който ти самата си минала за преодоляването й – можеш ли да кажеш колко е дълъг той? Кое е по-силно – гневът или прошката? Кое става по-лесно?
– Колко е дълъг пътят зависи от всеки един човек. От темповете, с които той се движи, от светогледа му, от знаците които вижда по пътя си. Въобще от личностното осъзнаване на всеки един, това е процес индивидуален за всеки един. При всеки е различен.

Гневът е по-познато, по-първично чувство и емоция, по-лесно се свързваме с него. Докато прошката е един продължителен път, който понякога е свързан с крачки напред, понякога назад, понякога стоим в застой. Но това е един много дълъг процес, в който има катарзисни преживявания, силно емоционални състояния, има демотивация в някакъв момент. Понякога, разбира се, е свързан с облекчаване и удовлетворение, но трябва доста дълго време, в което човек постепено и постепено да узрява, за да се стигне до прошка. Прошката е много по-продължителната част от тези две страни на монетата.

Гневът е нещо, което разрушава нас самите. Това идва от желанието за реваншизъм, желанието за отмъщение, гневът, който произвежда определен вид хормони в нас. Докато прошката е процес, който носи хармония, носи равновесие в нас. Променя отношението първо към нас самите, после към близките ни, към света въобще. Затова в този процес прошката е необходима.

Снимка: Павлин Даскалов

– Прошка към кого?
– Моята идея в книгата е да се стигне до прошка към биологичните родители.

Осиновените хора изпитват изключителна благодарност и признателност към родителите, които са ги осиновили. Дори и да знаят, че са осиновени, в нашето общество се толерираха едни роли, на родителите осиновители, че са спасители. Спасители на едни изоставени деца, които имат тежката съдба да не бъдат отглеждани от биологичните си родители. Дълбоко знаейки в себе си, осиновеният човек, че е осиновен, неминуемо се появява една благодарност, която не е фалшива във всички случаи, но някак си благодарност като задължение. Затова казвам, че родителите, осиновили деца, трябва да присъстват в живота на осиновените и благодарността да дойде отвътре в осиновения човек. Тогава, когато е истинска, когато е искрена. Не благодарност затова, че са му спасили живота, защото не смятам, че осиновяването е спасяване на човешки живот. Осиновяването е среща между едно дете и един родител.

Благодарността присъства между осиновени и осиновители, но благодарност от сърцето, чисто човешката благодарност, затова че сме се срещнали, а не от това, че съм спасен от тежка участ. Аз никога не съм преживявала себе си като сираче или като жертва.

В книгата обаче, акцентирам към благодарността към биологичните родители, защото дълбоко в нас живее едно усещане, че сме гневни от тяхната раздяла с нас. Нямаме обяснение защо са го направили в повечето случаи. Недоволстваме от това, че е прерязана преждевременно невидимата пъпна връв, която съединява майката и детето.

Ако открием ресурса в себе си и извървим този път до прошката, можем да благодарим на биологичните си създатели, затова, че ни има на тая земя, затова че дишаме, че пулсираме, че се смеем, че плачем, че мечтаем, въобще че живеем.

Стигането до прошката към биологичните си родители е един нелек и труден процес, но ако стегнем до нея това ни очовечава още повече.

Снимка: Павлин Даскалов

– Целият този път прави ли осиновения човек по-специален, по-сензитивен, по-чувствителен?
– Не бих казала, че го прави по-специален. Разделянето от биологичната майка тук си има научно обяснение. Разделянето от биологичната майка и не само в темата Осиновяване, въобще когато детето е било разделено с майка си по една или друга причина, дали затова, че е било в кувьоз, дали поради някакво заболяване, дали заради ангажименти на майката, то преживява с клетките и тялото си това отделяне. Тогава то става по-интуитивно от другите хора. При осиновените хора в частност има много силно развита интуиция.

По-специален в преминаването през неговия живот, не бих го нарекла, защото всеки един от нас има някакви травми, преживявания, при някой по-рано, при други по-късно. Всеки един човек преминава през някакви особености в своя живот и затова към Осиновяването все повече ми се иска да гледаме като на… и аз така и го наричам – Осиновяването е особеното събитие в нашия живот на осиновените хора. Така, както всеки един човек има своите особени събития. Не бих искала да се гледа като нещо специално, нещо различно да такава степен от останалите хора. Ние просто си имаме спецификата на своя житейски път, която се дължи на тази раздяла с биологичната майка.

„Благодаря ти, Мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“ (Снимка: Личен архив)

– Книгата ти разказва и коментира трамвите в семейството, акцентирайки върху процеса на Осиновяването, но такива трамви има и в много други семейства. Тя дава един много по-широк поглед върху отношенията родители – деца. Каква е разликата между тези травми?
– Разликата, може да произтича от там, ако едно дете, отгледано в биологично семейство, е имало по-кратка раздяла с биологичната си майка. Докато един осиновен човек може да има раздяла с майката – осиновител понякога 2-3 години. Естествено, по-дългата раздяла рефлектира по-особен начин и е по-дълбока трамвата. Затова казвам, че ролята на родителите, осиновили деца е огромна.

Това не е само грижа за оцеляването на детето, а взаимоотношението, докосването, топлината, казването на думата „Обичам те“.

Наваксването под една или друга форма на всички тези дефицити, които са останали в едно време, защото в Българя осиновяване не може да се осъществи преди 6-8-ия месец, и това е значително по-дълъг период, отколкото при едно дете, което е било в кувьоза, да речем. Травмата е по-дълбока, когато продължителността на раздялата е по-голяма. Затова в Асоциацията винаги даваме съвет как родителите адекватно да откликнат на тази травма, така че тези дефицити да бъдат запълнени.

Снимка: Павлин Даскалов

– Много често в билогични семейства има по-големи проблеми, от тези с осиновени деца?
– Точно заради това не искам да се гледа на осиновените по толкова специален начин. Всеки един от нас има някакви травми в живота си, някакви особни преживявания. Пак казвам, всеки идва на тази земя да си извърви неговия път, през неговата лична история и травма. А родителите под една или друга форма грешат, дори и водени от най-добри намерения, дори четейки книги. Все пак ние сме живи същества и не следваме нещо написано. Животните не грешат, защото следват само инстинкта си, а ние следваме и други неща, като нормите на обществото, принципите ни, мисленето, което често доминира инстинкта ни. Да не кажа, че при хората изцяло доминира и се отдалечаваме от този природен усет как да бъде отглеждано едно дете.

Така че в някаква форма всеки родител греши по някакъв начин. Понякога тези травми са по-дълбоки, особено когато са придобити по време на вътреутробното развитие или първите четири месеца след раждането, през първата една годинка. Да това са първите по-сериозните трамви, наречени ДоАзови. Но точно това дете, може би, има нужда точно този път да извърви. Аз казвам, че от една травма винаги може да бъде намерен и позитив. Ние гледаме на травмите много едностранчиво, нещо което ни носи само негативи.

Аз смятам, че всяка една травма съдържа и позитив. Дори да звуче леко нелогично, но отделянето от биологичната майка съдържа в себе си и позитиви.

Защото това са едни интуитивни и творчески хора, едни хора които имат възможността да пътуват във фантазни светове, които останалите често не виждат. Хора, които творят, мечтаят, фантазират. Затова смятам, че една такава травма в много случаи става привилегия. Аз лично си я намирам за такава. Затова и тази книга, сигурно, е продукт на една такава травма.

Снимка: Павлин Даскалов

– Вие в Асоциацията работите с много млади хора и семейства, които искат промяна и имат нов поглед върху Осиновяването. Но какво би казала на по-възрастните, на тези които цял живот влачат табутата на Осиновяването?
– За нашето съществуване и за начина на живот, който водим от значение и фактор са различни неща. Това може да бъде т. нар. филогенетична памет – завещанията от нашите прародители, значение имат коренът и биологичният фактор – гените. Значение имат посланията, които дават родители, осиновили деца, значение има средата в която живее.

Но има един човек, който знае как да прави изборите, който има контрол над собствения си живот и това е самият осиновен човек. Това важи и за всеки един човек в света, не само осиновения.

Мисля, че промяна и осъзнаване може да настъпи при всеки един, въпросът е той самият да го пожелае.

Да бъде мотивиран да направи тези стъпки. Каквото и да се случва в живота ми, аз смятам, че няма непоправими неща. Ние сме хората и всеки един от нас е човекът, който да се реши да направи тази промяна.

– Срамът лекува ли се?
– Ако отново успеем да видим и другата страна монетата.

Обществото е клеймило един процес, за който аз казвам, че между Осиновяване и думата Любов трябва да сложим знак за равенство. За съжаление, обществото го е дамгосало, като нещо срамно, виновно.

Снимка: Павлин Даскалов

– Трябва ли да има срам и защо въобще го има?
– За съжаление до скоро, а може би и сега го има, но моите наблюдения са, че за него все повече започва да се говори като за нещо нормално. Една нормална взаимовръзка, като за едно нормално родителство. Родители, станали родители по-различен начин.

Не ни беше лесно, но всички ние, които излязохме с лицата си и разказахме личните си истории.

Да, аз не се срамувам да кажа, че съм осиновен. Благодарен съм на родителите, които са ме осиновили. Благодарен съм на биологичните родители, които са ме създали.

И аз не виждам никъде във веригата срам. Напротив! Виждам любов между мен и моите осиновители. Дай Боже да открия любов между мен и биологичната ми майка.

– Какво би казала най-големите, разгневени песимисти? Изоставили са ме и не ме интересува друго?
– Всеки човек има право да преживява това, което преживява в момента. Аз не мога да кажа на хората как да се чувстват, какъв път да изберат.

Но в тази книга давам пример с моето лично осъзнаване и моя път, който съм извървяла. Крайният резултат е едно хармонично съществуване, един мир със себе си, защото си мисля, че крайният продукт от целия този процес е мир, който аз постигнах със себе си. Разбира се, че уважавам решението на такива песимисти, аз съм се срещала с такива хора, и това е техният избор, техният живот.

Но през книгата и през моя личен пример, и познанията си като психотерапевт, давам една по-различна гледна точка, която да донесе хармония в нас самите.

Снимка: Павлин Даскалов

– Най-хубавото на Осиновяването е..?
– Поощряваме майките, които казват на децата, че са осиновени. Децата да изграждат ресурс за отговор и когато някое дете му каже: „Ти си осиновен“, то да отговори: „Да, пък ти си просто роден“.

При осиновяването, освен че носим един огромен потенциал, едно богатство от корените си, ние имаме още едно придобито богатство и ресурс от страна на родителите осиновители. Можем да празнуваме два рождени дни, единят на който сме родени, другият Щъркелов ден, за който много говорим в Асоциацията. Имаш корен, но имаш и историята на семейството, което те е осиновило. Често казвам, да аз имам корен, разбрах кой е коренът, но имам и история и всичките ми роднини са моята история.

Има шанса, отново казвам, човек използвайки ресурса на травмата си, превръщайки я в мотиватор в живота си, да бъде полезен на много други, преживяващи същите неща. Да отключи потенциала си, да отключи собствените си последици от преживяването и да бъде полезен на много други хора, които преминават през това.

Снимка: Павлин Даскалов

– Имаш ли цел? Какво би искала да стане с тази книга?
– Не съм си поставяла цел какво да стане накрая с нея.

Може би, ако тази книга даде някаква посока, не само на хората от осиновителния триъгълник, на осиновени, осиновители и биологични родители, а изобщо на четвъртата страна – посока и друг поглед към Осиновяването, аз бих била щастлива.

– Щастлива ли си сега?
– Щастлива съм. Така и завършвам книгата. Аз съм един много щастлив човек.

Related posts

Leave a Comment

Вашият коментар

Your email address will not be published.




Top