Email: dora.prangadzhiyska@gmail.com | Тел: 0895 492955

cover

„Благодаря ти мамо“ – Дора Прангаджийска

16.00лв.

Тази книга се появи по време на многото, но неуспешни опити да открия нещо за произхода и корените си. Това търсене ме срещна с различни хора – деца и възрастни осиновени, осиновители, биологични родители, както и хора, които нямат нищо общо с осиновяването. По време на всички тези срещи осъзнавах колко малко знаят хората за осиновяването. Откривах сходна динамика в поведението на осиновените и започнах все по-задълбочено да изследвам причините за това. В тази книга се опитах да обединя знанията си като психолог и психотерапевт с емоционални части от личните истории – както моята, така и на хората, с които се срещам в работата си.

Книгата е подходяща както за осиновители, осиновени и изобщо хора,  свързани с осиновяването, така и за психолози и психотерапевти. Подходяща е и за родители въобще, защото в нея разглеждам подробно всяка фаза от развитието на детето и възможните грешки, които се превръщат в травми.

При поръчка на повече от една книга доставката е безплатна.

Описание на книгата

Откъс

Не знам абсолютно нищо за раждането си!

Нито за произхода!

Нито какви са били биологичните ми родители – българи или чужденци, млади или стари, болни или здрави… дали са се обичали или не…

Не знам с любов ли съм създадена, желана ли съм била…

Нито как се е чувствала биологичната ми майка, докато съм била в утробата ѝ и какво е изпитала при раздялата ни – тъга, скръб или може би облекчение…

Дали сама е взела решение да ме остави или е нямала избор…

Не знам имам ли братя и сестри, кръвни  роднини…

Нито дори живи ли са биологичните ми създатели… и питали ли са се някога къде съм…

Помнят ли, че ме има на този свят, или са ме изтрили от съзнанието си…

Не знам жива ли е биологичната ми майка…

Какво чувства и какво мисли за мен…

Дали се страхува да не нахлуя в живота ѝ…

Споделила ли е за моето съществуване на семейството си…

Не знам Коя съм, Каква кръв тече във вените ми, Какви завещания са оставили в мен прародителите ми…

И още толкова много неща не знам…

Толкова много въпроси ме вълнуват и искам да разбера отговорите…

А това може би никога няма да се случи…

 

Мама почина преди двайсет и шест години, а татко преди четиринайсет. Навярно са имали някои от отговорите, които днес търся, но са решили да не ми разкриват ТАЙНАТА. Роднините ми отричат да знаят каквото и да било, затова ще разказвам от името на тази, която предполагам, че съм. Извинете ме, ако ви подвеждам, но всичко, което ще споделя, е моята реалност, моята истина, защото нямам друга…

 

 

***

 

 

Предполагам, че съм оставена за осиновяване веднага след раждането. Гледайки първите си снимки, стигам до заключението, че съм осиновена скоро след това. Вярвам, че съм посрещната с много любов. За това ми говорят спомените за баба и дядо в Луковит, за роднините ми, които толкова обичам и днес, за приятелите ми там, които ме посрещат и с огромна обич приготвят от любимите ми пълнени чушки и пържени домати, ароматът на които ме връща към най-съкровените и мили моменти.

Винаги съм се приемала като всички останали деца. Много пъти съм чувала обаче за себе си „онова взетото“ или „онова храненичето“, но някак оставях тези думи да преминават покрай мен като заблудило се хвърчило, което ме докосва, но отлита надалеч и сякаш забравях за него. Днес си мисля, че това е било вид защита от болката.

Сякаш не усещах потребност да говоря за осиновяването, да задавам въпроси и да търся истината. Като че ли живеех върху една спокойна, привидно комфортна повърхност и нямах желание да видя скритото. Интересът към това коя съм се появи, когато започнах личната си терапия или иначе казано – пътуването към себе си. И колкото повече се срещах със себе си, толкова желанието да разбера произхода и корените си се засилваше.

Преди да се занимавам с психотерапия, никога не съм осъзнавала огромното значение на физическата връзка майка-дете. Дори не съм подозирала, че ранното и внезапно отделяне на бебето от мама може да предизвика толкова сериозна и дълбока травма в детето, че тя да бъде определяща за поведението през целия му живот.

Нанси Нютън Верие – американски клиничен психолог и майка, осиновила дете, нарича тази травма Първичната рана (Нанси Верие, „Първичната рана. Да докоснем света на осиновеното дете”, София, изд. „ЛИК“, 2005.) Тя изследва задълбочено психиката, страховете и поведението на осиновените хора и открива много прилики между тях, произтичащи именно от раздялата с биологичната майка и от факта, че са оставени за осиновяване. Запознавайки се все по-задълбочено с динамиката на вътреутробния период и на първите седем години, през които се формира характерът на човек като следствие на травмите и свързаните с тях базисни страхове (най-вече на първите две години, наречени доАзови фази), откривам все повече характерни за осиновените хора особености, произтичащи от ранната и внезапна раздяла.

Общувайки с много родители, осиновили деца, оставам с впечатлението, че повечето отричат съществуването на тази травма, определят дъщерите и синовете си като всички останали и пренебрегват особеностите им. Като че ли, чувайки думата травма, се плашим, отричаме я, намираме обяснения, които да докажат отсъствието ѝ. Затова ми се иска да говоря. Иска ми се да внеса повече яснота за последиците от тази раздяла, но и да донеса успокоение на родителите.

Характерът на всеки от нас е следствие от преживяванията ни през първите седем години. Някои от тях са болезнени за детето, макар и родителят да не си дава сметка за това. Точно тези болезнени преживявания в психотерапията наричаме травми. Всеки от нас e имал такива в различен етап от своето развитие. Получаваме ги дори в най-любящото семейство, защото всички родители по един или друг начин грешат. Разделянето от мама веднага след раждането е травмиращо. Но това не важи само за оставените за осиновяване, а такава рана е възможно да имат и много други деца, отделени от майката по една или друга причина.

Ние осиновените, носим тази Първична рана, запечатана в тялото ни, в клетъчната ни памет и за съжаление много често позволяваме тя да има контрол над живота ни. Подчиняваме се на особеностите ѝ и вместо сами да контролираме всичко, което ни се случва, позволяваме да го прави тя, както и произтичащите от нея страхове. Често подчертавам, че сме като марионетки в ръцете на характеровите си страхове и те правят с нас, каквото си поискат.  Затова, пишейки за осиновяването, ми се иска да покажа както на осиновените хора, така и на родителите, че ПЪРВИЧНАТА РАНА Я ИМА, НО ТЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛЕКУВАНА. Могат да бъдат преодолени и последиците от нея.

Аз самата съм доказателство за това.

 

Отзиви

Все още няма отзиви.

Be the first to review “„Благодаря ти мамо“ – Дора Прангаджийска”

Top