Разкажете ни малко повече за себе си.
Неорайхиански аналитичен психотерапевт съм, психолог и педагог. Психотерапията за мен не е просто професия. Тя е призвание, в което влагам много енергия, време и творчество. Тя е и възможност да срещам душата на човека, седнал срещу мен на дивана, както и той да среща моята. Вярвам, че независимо от метода в който един психотерапевт работи, няма универсален подход към пациента. Има индивидуален такъв и индивидуално отношение, защото всеки човек носи своята специфика и уникалност.
Работя индивидуално и в групи, провеждам уъркшопи, семинари и лекции и съм много щастлива, че интересът към психотерапията нараства все повече. Защото, ако преди време човек се насочваше към нея, воден от нужда – било то симптом или екзистенциален проблем, то днес все повече хора идват, водени от желанието да развиват и усъвършенстват себе си.
Как решихте да се занимавате и насочите към работата с личностно развитие и отношенията родители-деца?
Аз работя с възрастни хора и непрекъснато виждам резултата от родителските грешки, от травмите в детството, които манипулират поведението ни като възрастни. Виждам трудността при използването на определени модели на поведение, които е трябвало да усвоим точно през първите седем годинки.
Срещам детински реакции у големи вече хора, които дори нямат представа, че това е така (детински реакции са сърденето, цупенето, ината, непрекъснатото привличане на вниманието върху себе си) Всеки терапевт, преди да бъде такъв, е минал през години лична терапия и е работил върху тези дефицити и блокажи в себе си. Така че освен знания, съдържа и много личен опит.
Да си родител е огромна отговорност и аз бих искала да предам знанията си, личния житейски и професионален опит на днешния родител, който все по-често си задава въпроса как да отглежда и възпитава децата си и как да ги предпази от ранни травми.
Вярвате ли, че зад успеха на децата се крият целеустремени и примерни родители? А Вие определяте ли се като такъв?
Вярвам, че колкото по-осъзнат и търсещ е родителят, толкова по-добър пример може да даде на детето си. Родителят е първият обект и начинът по който той взаимодейства с детето си определя умението за комуникация с другите в бъдеще. Нерядко даваме вербални послания, които обаче се разминават с невербалните такива. Казваме например на детето „Отстоявай позицията си“, а на нас самите ни е трудно да го направим. Или „Слабостта и отстъпването не е лошо нещо“, а ние самите никога не си го позволяваме.
Затова вярвам, че за да бъдем добри родители на детето си е добре да станем добри и любящи родители първо на себе си. Да се научим да се обичаме дори когато сме провалени или изложили се, дори когато не сме постигнали безумните цели, които нерядко си поставяме, да се отнасяме с любов към себе си в моменти, когато ни боли, или сме уморени. Детето почти винаги повтаря примера на своя родител или всячески бяга от неговата фигура. Което отново е потвърждение за огромната отговорност на родителя.
А за себе си вярвам, че както всеки един друг родител съм направила най-доброто на което съм била способна в определения етап. Когато човек израства започва да се съди за минали грешки. Много често обаче те са направени от незнание и затова е важно да осъзнае, че това е бил ресурсът, с който е разполагал към онзи момент. Това не означава безкритичност и освобождаване от отговорност, но понякога оставаме в съденето на себе си, а в това не виждам нищо градивно.
Как научихте за проекта „Девелопия“ и защо приехте поканата да се включите?
Габриела ме покани и ме спечели най-вече с идеята, че част от приходите от уебинарите ще бъдат за благотворителност. За мен е важно, когато човек влага енергия в някаква кауза.
Спомняте ли си често ученическите си години? Какво беше различното тогава и сега?
Да, спомням си ученическите години и преподавателите си. Изключително благодарна съм на тези хора, които са били пример за мен, ментори, учители, вдъхновители. Тогава имахме огромен респект към учителя. Днес за съжаление това все повече липсва. И го намирам за огромен дефицит и грешка, защото всеки човек има нужда от учители – дали за знания, дали в житейски план.
Позицията на ученик, независимо в каква възраст си те смирява и облагородява. И смятам, че една от темите в училищата за родители, които са толкова актуални напоследък може да бъде „Респектът към учителя и умението да бъда ученик“.
Какво липсва на съвремения родител и професионалист, занимаващ се с деца и подрастващи младежи?
По мои наблюдения една от най-големите грешки, които прави съвременния родител е прекаленото овластяване на детето. Ако в близкото минало мнението и желанията на детето почти не се зачитаха, днес като че ли се минава в другата крайност. Детето определя правилата и реда в семейството. То е централната фигура, с която всички се съобразяват. Размиват се ролите родител-дете, променя се йерархията, което вече е нездраво. В отношенията родител-дете има ясно изразена йерархия, в която родителят е водещ, направляващ, поставящ граници, а детето е водено, учещо се, направлявано. Днес на детето му е дадена прекалено много власт, а то самото няма ресурса да се справи с нея.
Почти не се поставят граници, а това вече създава трудност в общуването като възрастен. Всяка комуникация е изградена на принципа Аз-Ти. И ако до скоро децата бяха учени да се съобразяват преди всичко с другия, то днес като че ли е тенденция да съобразяват единствено със себе си. Ако до скоро бяха поставяни твърде ригидни граници, то днес няма почти никакви. И едното и другото обаче е нездраво.
Според Вас кои са най-честите притеснения на родителите – идеята да имат дете или самото отглеждане и грижа за детето?
И двете, а и още други страхове. Акцентът на много млади хора е върху професионалната реализация, амбицията, успешността, материалното и често родителството е отлагано във времето. Все по-често срещам и хора, които заявяват, че не искат да бъдат родители. Жалкото е обаче, че го пожелават в доста напреднал етап и тогава на детето се налага да бъде или партньор или човек, който да се грижи за родителя си. А то е в живота на родителя за да бъде дете.
Кои са най-важните сигнали и знаци, които родителите не бива да пропускат в ранното детско развитие?
Трудно е да се говори общо за знаци и сигнали. В развитието си особено до седмата годинка има ясно диференцирани фази на развитие, всяка от които има своята специфика и е добре родителят да е запознат с това. Да знае, че промените, които се случват са нещо естествено и здраво или пък не.
Във всяка една от фазите се усвояват точно определени модели на поведение. Т.напр. във фазата на Аза (1-3 г) се усвоява моделът Здрава агресия. Децата казват НЕ на почти всичко и родителите често са притеснени от това. Но всъщност е нещо нормално. И е добре да бъде толерирано, но в здрави граници. Защото в тази фаза се учи на заявяване през думичката НЕ, но и на това, да чува и уважава НЕ-то на другия.
Ако бяхте дете какво щяхте да направите отново?
В нас цял живот присъства аспекта на детето. Този аспект е носител на спонтанността ни, на безгрижието, на непринудеността. С порастването интегрираме и аспекта на възрастния, който започва да доминира и това е нормално. Тъжно е обаче, ако позволим на детето в нас да си отиде завинаги.
Има детински неща, които може да правим независимо на каква възраст сме, но често критикът в нас не ни позволява. Аз си позволявам да бъда дете когато се заливам от смях за неща, които през очите на възрастния изглеждат сериозни, ходя под дъжда, влизам в различни роли по време на уъркшопи и се забавлявам, купуваме си кутия със сладолед с дъщеря ми и гледаме анимация. Всеки от нас може не просто да си задава въпроса какво би направил, ако беше дете, а да го прави наистина.
Защото част от неврозата на днешния човек е резултат именно от прекалената сериозност, отговорност и ригидност, в която живее.