- Психотерапията учи, че силата ни се ражда отвътре навън, от душата, от сърцето ни, от собственото ни обгрижване и отглеждане
В рамките на Националната информационна кампания за осиновяването българската асоциация „Осиновени осиновители” /БАОО-Национален алианс за социална отговорност/ психотерапевтът Дора Прангаджийска представи в Кърджали книгата си „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“.
Извървяла целия дълъг път на осиновяването, преминавайки през гнева и обидата и стигайки до прошката и благодарността, Дора разбира, че щом като той е тръгнал от и за любов, непременно води до ново ниво на осъзнатост, знание и мъдрост.
А това че изследва целия процес на осиновяването и обединява знанията си на психолог, психотерапевт с емоционалните моменти от личната й история и с тези на хората, които среща в работата си, превръща книгата й много бързо в любим наръчник за осмисляне на родителството, който води до промяна на доста гледни точки и преживявания, свързани с осиновяването.
– Дора, ако всички, преминали през изпитанията на осиновяването, пък и не само през тях, знаеха, вярваха, че преди всичко са любими синове и дъщери на най-големия Баща и на най-голямата Майка, сигурно животът им би бил много по-смислен и лек?
– За да разбереш, че се син или дъщеря на нещо по-голямо от теб, се изисква време и дълъг път към духовно израстване. Първата крачка е да разбереш, че си син или дъщеря на самия себе си.
В нас живеят различни аспекти – на детето, на родителя на възрастния мъдрец. Много често, неполучавайки любов през първите месеци от нашето раждане, в следващите житейски етапи ставаме апатични. Очакваме любовта от външния свят и колкото и да я получаваме, в нас все остава усещането за недостатъчност. Защото неполученото още от раждането отваря една бездна, която често не може да бъде запълнена отвън. Ето затова е толкова важно да осиновим самите себе си. Да си станем майка и баща на самите нас. Да станем милостиви, грижовни, обичащи се дори неуспешни, провалящи се понякога, да се обичаме и когато сме слаби и страхуващи се.
Защото родителската любов е безусловна, а ние непрекъснато си поставяме условия. Контролираме емоциите си, изискваме от себе си все повече и повече, обичаме се, само когато сме успешни. А фиксирани върху несполуките си, препятстваме добрите ни житейски случвания. Но ако се заобичаме, каквито сме, тогава ще успеем да усетим любовта и на по-голямото от нас.
– И тогава ще преминаваме през житейските трудности по-леко…
– Да, всяка една трудност може дори да е трамплин към израстване. Всяка болест идва да ни подсети, че сме нарушили баланса в живота. Но ако имаме ресурса да разчетем посланието в нея, това би я превърнало във възможност за разгръщането ни, за пълнота, усъвършенстване, за повдигането на нашия духовен ръст. А не да продължаваме да живеем наполовина, да дишаме и виждаме случващото ни се наполовина, да оставаме в страданието, самосъжалението и самосаботирането.
Монетата, обаче, винаги има две страни. Но само ако видим, приемем закономерността и на обратната страна, на трудността, болестта, ако открием в нея урок и нужно познание, тогава наистина израстваме.
– Как най-вече българската асоциация „Осиновени осиновители” помага да се върви по този път?
– Нашата дейност е свързана преди всичко с промяна на обществените нагласи към осиновяването. Защото осиновяването съдържа в себе си любов – и от страна на родителите към детето, и от него към тях, а доскоро го стигматизираше, трансформираше в акт на срам, неудобство, дефицити, тайни…
Иска ни се срещу думата осиновяване да се поставя думата любов, защото то наистина е това. И двете думи да станат равнозначни.
– А какво прави психологическата наука и терапевтикът за по-безболезненото решаване на днешния особено тежък проблем на всеобщото отчуждение между хората?
– Днешният човек е много рационален и малко емоционален. Емоциите ги има, но той налага контрол над тях. Днешният човек е повече мислещ и по-малко чувстваш. Дори се срамуваме от чувствата си.
Знаете ли колко често в терапевтичния кабинет или в срещите ни хората се извиняват за това, че се разплакват, докато споделят. Аз пък им благодаря, че са ми позволили да се докосна до оная най-истинска, най-автентична част от тях. Че са позволили да общуваме с душите си. И тогава, обикновено, целият разговор става открит, чист, нецензуриран. Разговор, който остава в сърцето.
Интервюто взе
Лияна ФЕРОЛ