Дора Прангаджийска: Мама почина и разбрах, че съм осиновена

Дни след смъртта на майка си Дора разбира, че е осиновена. Години й трябват, за да извърви пътя, както тя го нарича, „от гнева и обидата до прошката и благодарността“. Днес под същото това наименование са и безплатните групи за личностно развитие, които води към Българската асоциация „Осиновени и осиновители“. Дора специализира неорайхианска аналитична психотерапия и работи под супервизията на Мадлен Алгафари. Разкрива, че именно фактът, че самата тя е осиновена, е една от основните причини, провокирали интереса й към психотерапията.

Разбрах, че съм осиновена по изключително болезнен начин. Но интересното е, че като че ли винаги съм знаела, винаги съм се съмнявала. Дали е било просто тийнейджърски бунт? Едва ли, защото още като много малка съм питала директно майка ми дали не съм осиновена. Не съм имала конкретна причина да го направя.

Дори нямам рационално обяснение защо съм се съмнявала. Помня, че майка ми винаги отговаряше: „И ако си осиновена, какво?“, на което аз отговарях: „Нищо, просто искам да знам.“ Може би дълбоко в себе си съм копняла за истината. Днес си давам сметка, че на майка ми сигурно й е било изключително трудно да поддържа тази тайна.

Живеехме в малък град – Луковит, и всичко се знаеше, така че вече като подрастваща неведнъж са ме наричали „хранениче“. Минавам по улицата и някоя баба ме пита: „Ти на кого беше детето?“ и като разбере, добавя: „А, онова, дето го взеха!“ Странно, но реакцията ми в тези ситуации винаги беше страх не дали това е истина, а да не разберат родителите ми за тези подмятания.

Сърцето ми се свиваше да не се натъжат, да не се притеснят. Сякаш исках да ги предпазя. Същинското разбиране бе по много болезнен начин.

СПЕЦИАЛИСТ: Дора се занимава с неорайхианска аналитична психотерапия и работи под супервизията на Мадлен Алгафари. Бях на двайсет години, когато почина майка ми. И няколко дни по-късно, докато още не беше минал траурът, една съседка ме спря на улицата, погледна ме в очите и директно ми заяви: „Ти защо не отидеш в София да намериш майка си?“. Никога няма да забравя този момент. Блокирах, просто стоях, гледах я и нищо не можех да кажа. Сълзите ми сами потекоха от очите, а аз дори трудно си поемах въздух. Никога повече не проговорих на тази жена, въпреки че днес си давам сметка, че тя не е искала да ме нарани, а може би дори да ми помогне. Но всъщност думите й бяха удар за мен. Всичката ми тъга от загубата на майка ми сякаш се умножи стократно. Мъката бе подсилена и от гнева, който изпитвах към тази несъобразителна съседка.

Не разкрих думите й. Споделих само с най-добрата ми приятелка и задължително я помолих да не казва на никого. Най-вече не исках баща ми да разбере за тази случка. Притеснявах се за него. Така едната тайна породи друга и аз с всички сили я пазех

Никога не казах на баща ми, че знам истината. До края на живота му тайната „кръжеше“ около нас, но така и не говорихме открито. И не съжалявам, че не сме го направили. Нито той беше готов за този разговор, нито аз. Всъщност понякога осиновените се превръщат в най-жестоките пазители на тайната. И то най-вече за да не наранят осиновителите си.

Много коства на родителите да пазят тази тайна, но е още по-тежко за детето. То, от една страна, разбира, че има други биологични майка и баща, че никога най-близките му не са провели с него честен разговор по тази тема и всички тези емоции го изгарят. Но, от друга страна, не иска да нарани осиновителите си, не смее да причини болка на хората, на които е толкова благодарно.

Това е живот в абсурдна амбивалентност, в психологическо менгеме – да кажеш, или да не кажеш. В този ред на мисли дори кризата на идентичността е по-здравословна осиновените да избухнат, да се ядосат, дори да изпитват гняв и обида. Защото така поне изразяват адекватно емоциите си и ако намерят начин да ги отработят, след това ще продължат напред без болка. Много по-тежко е емоциите да се потискат и задържат в себе си.

Аз самата години наред не споделях, че съм осиновена. Може би първият човек, с когото открито говорих за това, беше Мадлен Алгафари, когато започнах своята лична терапия. В началото съобщавах този факт като маловажен, като страничен, сякаш казвах колко съм висока или на каква възраст съм.

Такъв феномен се наблюдава при много хора. Когато в теб живеят гняв, тъга, обида, е по-лесно да рационализираш и да смалиш тежестта на обстоятелствата. Естествена реакция е да искаш да омаловажиш нещо, от което ти става тъжно или те боли.

При осиновените много често се стига до т. нар. „замръзване на афекта“ или „анестезиране на чувствата“. Дори и да говорят за даден факт, те не навлизат навътре в емоциите си, сякаш изключват чувствителността си за определен теми.
Днес си давам сметка, че съм била и обидена, и гневна на биологичните си родители. Ясно помня как, когато Мадлен ми казваше: „Ти някой ден ще бъдеш благодарна на тези хора“, аз отвръщах: „Абсурд! Никога, те не ме интересуват.“ И наистина не исках нищо да знам за тях: нито защо са ме оставили, нито какво е станало с тях, нито дори дали имам братя или сестри. Непрекъснато повтарях: „Аз съм признателна единствено на моите осиновители, те са истинските ми родители, те са най-прекрасните майка и баща на света.“

Това също е характерно поведение за повечето осиновени – проява на преекспонирана благодарност към осиновителите. Ако говориш с човек, израснал в стандартно добро семейство, той ще говори за родителите си с фрази като „бяха грижовни“, „разбираха се“, „имаше топлина в отношенията ни“. Но говориш ли с осиновен, той ще ти заяви: „Моите родители са най-прекрасните.“, „Имам най-страхотните майка и баща.“, „Моята майчица е най-добрата на света.“ Много често осиновените използват тази дума – „майчица“. В нея влагат цялата си благодарност, цялата си признателност към човека, който ги е спасил, който им е дал всичко. За четири години освен че завърших психоаналитичната школа, самата аз изминах дълъг път на личностно развитие.

Научих се на много неща – да разбирам другите и най-вече да зачитам изборите им. Днес вече съм убедена, че няма правилни или неправилни избори, а само лични избори, за които носим отговорност, или избори, наложени от дадени обстоятелства.

И е добре да уважаваме изборите на другите хора независимо дали ги харесваме или разбираме. Много нездравословно е да обвиняваш някого и да гледаш еднопластово на нещата. Опасно е, защото гневът и обидата разяждат самия теб.
Но не съм достигнала до това мислене за ден-два. Напротив, в началото изпитвах силна обида към биологичните си родители, че са ме оставили. Изпитвах и гняв към жената, която така безцеремонно ми разкри истината. Години ми трябваха да осъществя трансформацията от обида към прошка. Терапията не е еднократно действие, а дълъг път на осъзнатост.

И все пак има ключови моменти, които сякаш ти дават яснота по пътя. Помня на един уъркшоп с Мадлен участваше биологична майка. Тя разказа как преди години е оставила момченце, как никога не е спирала да мисли за него, как на всеки негов рожден ден плачела, как иска да го намери. Просто застанах срещу тази жена и дълго се гледахме в очите. Преживяването беше изключително разтърсващо за мен. Изцерително е да видиш другата страна, да осъзнаеш, че и тя страда, че и нея я боли.

Твърдо убедена съм, че фактът да съм осиновена, е предопределило да стана психотерапевт. Във всеки от нас живеят различни аспекти и един от тях е този на детето. При осиновените вътрешното дете често е наранено и това е причина те да избират професии като социални работници, лекари, психолози. Помагайки на другите, помагат и на своето вътрешно дете. Тъй като моето е било наранено, днес мога с емпатия и топлина да общувам с вътрешните деца на другите. Когато най-накрая преработих гнева и обидата, започнах спокойно да признавам, че съм осиновена. Вече мислех за биологичните си родители с благодарност: че ме има на тази земя, че дишам, че всяка сутрин виждам изгрева. Осъзнах, че този живот ми е даден единствено благодарение на тях. Не е ли това достатъчна причина за признателност? Когато се отърсих от вътрешния конфликт и приех техния избор, достигнах хармония. Мисля, че е добре търсенето на биологичните родители да започне едва когато човек е стигнал до момента на приемане, мир със себе си и благодарност.

Защото какъв е смисълът да търсиш през желанието за отмъщение, през копнежа да накараш другия да страда, да го накажеш? Когато си причиниш повторно отхвърляне, ти сам провокираш стократно повече гняв, стократно повече обида. Самата аз започнах да търся едва когато постигнах хармонията със себе си. Когато вече желаех да намеря биологичната си майка само за да й благодаря: че имам този живот, че имам хубава работа, щастливо семейство, прекрасна дъщеря. И тази травма, даже бих казала това събитие, защото ми се иска да спрем да го наричаме „травма“ – е било в основата на почти всичко, което ми се случва днес.