Познавам ли себе си? Всеки от нас си е задавал този въпрос и може би отговорът винаги е положителен, но познавам ли наистина всички свои аспекти? Понякога реакциите ни пораждат питането „Това аз ли бях?”, „Направо не можах да се позная”, „С реакцията учудих дори себе си”. В движенито си към към света често слагаме маски и несъзнателно играем роли. Нашите придобити лица ни помагат да оцеляваме, но автентичният ни Аз обикновено е дълбоко заключен и дори ние самите рядко се срещаме с него. Кое всъщност налага слагането на тези маски?
Веднага след раждането на детето започва неговата социализация. Започват записите в съзнанието и поведението, съответни на възпитението, което получава, културата, в която живее, семейството, училището. Така се оформя неговият характер. Характер означава вдълбан знак и ние го носим през целия си живот. Характерът на човек се формира до седмата му година и е следствие от травмите, получени през този период. Всека травма е свързана с определен базисен страх, който ни налага маските, с които да го отбягваме и да се движим към света и другите. Често позоляваме първичният ни страх да има контрол над живота ни, защото характеровите травми и страховете, свързани с тях са като превързана рана която уж е заздравяла и сме забравили за нея, но когато някой ни докосне, било то добронамерено, изпитваме болка. За да успеем да свалим маските си, заради които изразходваме голяма количество енергия, трябва първо да познаем страховете си и да разберем, че този страх произтича от травмата, причинена ни в миналото, а случките сега само напомнят за нея. Да срещнем страха си, да го приемем и да не позволяваме да ни парализира и блокира, а да ни мотивира.
„ Страхът убива. Той е малката смърт, която води до пълно унищожение. Ще се изправя с лице пред страха си. Ще му позволя да мине покрай мен и през мен. И когато е вече отзад, ще се обърна да видя стъпките му. Там, където е минал той, няма да има нищо. Ще остана само аз.”
„Дюн”, Франк Хърбърт
Страхът от отхвърляне и маската на Бягащия
Тази травма се появява по време на вътреутробния период и първите 3-4 месеца след раждането при деца, които са били в кувьоз, изоставените деца, както и тези, при които мама е била емоционално и физически отсъстваща. През вътреутробното развитие бебето и майката са във физична и психична слятост – то се движи с нея, чува гласа й, усеща емоциите й. След раждането през почти цялата първа годинка детето продължава да е в психична слятост с мама. Прекъсването на тази симбиотична връзка става плавно и постепенно, следвайки естествените природни закономерности. Важно място има и така нареченият преходен обект – плюшена играчка, любимо одеялце, което към края на първата годинка съпровожда детето в неговото отделяне от мама. Ранната депривация нарушава този естествен процес, тя е разделяне на едно цяло, което новороденото преживява като смърт. За да се защити от тази огромна болка детето се пренася във фантазен свят, където мама присъства топла, любяща и нежна. Като възрастен такъв човек често избира бягството, било в самота или във фантазиите си. Хората, преживели тази травма са изключително творчески и креативни, но им липсва граундинг – добра връзка с реалността, земята и корените. Избягват ситуации, в които могат да бъдат отхвърлени и това често ги поставя в социална изолация, която им пречи. Нуждата им от любов е огромна, но същевременно се страхуват и бягат от нея, контролирани от страха, че живия физичен човек отхвърля.
Страхът от изоставяне и маската на Интелектуалеца или Зависимия
Появява се в периода 4м. – 1 годинка. Детето продължава да е в психична слятост с майката, но вече може да формира емоции. То е абсолютно зависимо от нея и от нейните грижи и нежност. Неотзоваването на неговия плач, защото това е единственото му средство за показване на нуждите си, липсата на ласка, нежност и докосване се преживява като изоставяне или отложена смърт. За да избегне този парализиращ страх детето преминава в един интелектуален свят, защото единственото нещо, което никога няма да го изостави е умът му. Изключително интелигентен е, има ораторски способности, но повече говори за чувствата си, отколкото наистина да ги преживява. Трансформирането на истинските чувства обикновено във ведрост и радост, което кара другите да го харесват го предпазват от страха от изоставяне. Недополучилото дете в него го съпътства през голяма част от живота му – реагира като дете, сърди се по детински, дори гласът му е детски. В страха си да не бъде изоставен най-често изоставя себе си. Този страх е причина да се вкопчва в партньор, идеи, храна, работа… . Зависимостта сякаш е нещото, което му дава тази сигурност и той се опитва да направи себе си зависим от другия, или другия от себе си. Плаче лесно. В страха си да не остане сам идеализира хората, за да легитимира доверието си в тях, от което има нужда. Но това не е първично, а инструментално доверие. Контролиран от страха от изоставяне често се превръща в спасител, който спасявайки другите се опитва да спаси себе си.
Страх от наказание, унижение, от заявяване и отстояване и маската на Издържливия
Появява се във възрастта от 1-3 г., наречена още фаза на първите „Не-та” или фаза на противопоставянето. Детето излиза от психичната слятост с мама и започва да разбира, че мама и аз са две отделни неща, започва да осъзнава своята индивидуалност и „Не-то” е начин да я изрази. Тази травма и страхът, свързан с нея се формира когато първите две фази са били травматични или когато родителят не е уважавал и толерирал това естествено „НЕ” – когато майката е прекалено властна или манипулативна, когато детето често е чувало „Кой си ти, че да имаш позиция”, „Ти мълчи”, „Ти не разбираш”…,когато е натоварено с вина при всяка една постъпка, различна от това, което мама е очаквала от него, когато яде заради мама, изхожда се заради мама… Тук са хората, изпитващи трудност да казват „Не”, да поставят границите си, да отстояват позицията и себе си и които, за да не бъдат унижени се самоунижават. Тук са хората с най-развито чувство за вина. Тъй като се страхува от унижение и наказание, този човек насочва всички неказани „НЕ-та към” себе си под формата на автоагресия. Този човек е изключително толерантен към всички около себе си, поставя потребностите на другите преди своите и е доволен от себе си само когато е добър. Често казва „Аз се чувствам щастлив, когато правя другите щастливи”. Тази псевдоалтруистична нагласа го лишава от задоволяване на собствените си нужди и поражда естествен гняв от това, който обаче не може да бъде изразен, поради чувството за вина. Подтиснатата агресия се превръща в автоагресия, изразяваща се в самоупреци и самообвинения. Към това насочване на агресията към себе си спада и соматизирането – някои тежки или нелечими болести могат психодинамично да възникнат на такава почва.
Страх от предателство, загуба на контрол и власт, от провал и поражение – Маската на Контролиращия
Появява се във възрастта между 3-5 г. Тази травма в повечето случаи е свързана с родителя от противоположния пол, обикновено властен, изискващ, манипулативен. За да изгради връзка с него детето започва всячески да се стреми да му се хареса и да удовлетвори високите му очаквания. Често родителя проектира върху детето идеалния за него образ и цели реализация на собствените си, често непостигнати мечти и желания. Детето несъзнателно се стреми да подържа този идеал, защото чрез него се чувства обичано. В този стремеж да задоволи високите родителски очаквания то само започва да ги налага и от контролирано и от манипулирано се превръща в контролиращ и манипулиращ човек. Тези хора са силни, отговорни, решителни и отстояващи се, но трудно се доверяват, не си позволяват провал и слабост, контролиращи и изискващи са към другите, смятайки, че са прави, трудно приемат критика . Това изразходва много усилия и енергия. Избягват ситуации, в които губят чувство за контрол. Най-големият страх на Контролиращия е от разделянето във всичките му форми, особено когато е изоставен, т.е. изгубил е възможността за контрол и определяне на правилата. Приема го като предателство и сериозно поражение. Подвластни на страха си от загуба на контрол тези хора често блокират емоциите си и могат да бъдат възприети като емоционално неотзивчиви и студени. Под това обаче се крие раним и чувствителен Аз, който копнее да бъде утвърден и обичан.
Страх от несправедливост, от излизане от рамките на доброто възпитание, от загуба на гордостта и достойнството – Маската на Ригидния
Появява се в периода 4-7 г., когато детето расте в семейство, придържащо се към рамки и правила за живеене, в което основно значение имат общоприетите етични, морални и поведенчески норми. Когато основно значение има „Какво ще кажат другите”, то разбира, че за да бъде обичано трябва да се придържа към нормите и правилата. Постепенно губи усещането за лична потребност и в стремежа си към „правилност” започва да реагира и да се държи по-скоро „както трябва”, отколкото „както искам”. Като възрастен този човек е стриктен и изпълнителен , на него може да се разчита, но това го кара да е също толкова стриктен и взискателен и към себе си. В стремежа към „правилност” губи спонтанността си, и се стреми към перфекционизъм на всички писти в живота си, което е свързано с много голям разход на енергия и което го прави изключително критичен към себе си и другите. Очаква перфекционизъм и точност от хората, с които е обграден и не разбира, когато те не са такива. Това често го кара да се гневи, но в стремежа си да се придържа към доброто възпитание не си позволява да го изразява. Изключително значение имат гордостта и достойнството, което го кара по-често да обслужва претенциите на Егото, отколкото нуждите на душата си. Чувствата често са подтиснати, заради господството на разума и „правилността” на решения, отношения, връзки. В тях живее една душа, която често е ощетена и ограничена от правила и норми и на която, ако бъде позволено да се разгърне е пълна с любов и емпатия.
„ Страхът убива. Той е малката смърт, която води до пълно унищожение. Ще се изправя с лице пред страха си. Ще му позволя да мине покрай мен и през мен. И когато е вече отзад, ще се обърна да видя стъпките му. Там, където е минал той, няма да има нищо. Ще остана само аз.”
Стахът може да ни парализила, а може и да ни актвира. В психотерапевтичния процес се цели осъзнаване на базисните ни страхове и травми и това как рефлектират на живота ни като възрастни, преодоляването на контрола им, интегрирането им в живота ни не като враг, който парализира, а като съюзник, който мобилизира. Само приемайки го като такъв и сменяйки отношението към него само тогава можем да сваляме маските, да живеем по-здраво и истински и да се научим да приемаме себе си, другите, светът…
„Смелостта не е липса на страх, а действие въпреки страха.”
Използвана литература:
Валдо Бернаскони – „И ето го Хомо невротикус нормалис”
Валдо Бернаскони – „Терапия на петте движения”
Лиз Бурбо – „Петте травми, които пречат да си такъв, каквъто си”