Без категория, Статии

Индианците казват „Детето е гост в къщата ти. Подслони го, нахрани го и го пусни да си отиде”.

Казвала съм тази фраза много пъти на майки, които не позволяват да бъде отрязана оная невидима пъпна връв, която поставя пред невъзможност детето им да си тръгне от тях. Казвах го с лекота и увереност, като някаква формула, която всеки един трябва да знае, за да не остава детето в собствения си плен. А сега, когато аз трябва да направя това ме боли. Боли ме тялото, усещам конвулсиите, когато тази мисъл ме връхлита и плача. Да, главата ми знае, че „Така е правилно”, че „Това е естественият ход на живота”…но тялото ме боли.

***
Тези дни, по време на една медитация трябваше да бъда животно. Бухалът се появи веднага в съзнанието ми, ей така, изведнъж, намери ме. И макар че не знам много за бухалите, аз не го прогоних, оставих го да гледа с огромните си вперени очи и… станах бухал. Когато всички останали животни обикаляха, хранеха се, чифтосваха се, моят бухал спеше в клоните. И беше сам. Оставих се на онова усещане за самота и го почувствах. Позволих му да изпълни клетките ми и му се отдадох. Дишах през него. Приемах го. И колкото повече му позволявах да ме изпълва, толкова повече усещах, че не е страшно, че в самотата не съм сама, а съм със себе си. Разглеждах се и осъзнавах, че се завръщам към моето Аз. Сякаш бях пътувала много, много дълго и сега се завръщам към нещо забравено, което във времето е сменило цветовете и ароматите си, и хем е същото, хем малко по-различно. Хем е познато, хем не толкова. Сякаш е къщата от детството и стаите са същите, но пълни с неща, които отдавна си забравил и ти се струват някак нови и интересни. Неща, които носят онзи привкус на нещо отминало но някак с ново лице. Осъзнах, ако човек има добра връзка със себе си, то разделите ще са по-лесни и не толкова болезнени.

***

Плажът е пуст, защото лятото още не е дошло и е хладно. Седя на един шезлонг, който придърпах почти до вълните, гледам морето, оранжевите от залеза петна по небето, усещам вятъра по бузите си и съм се сгушила в одеялото, което ми дадоха от близкото кафене. То е меко и обгръща тялото ми като пашкул, сякаш съм в мека утроба и съм със себе си. Хубаво ми е и малко тъжно. Не знам защо, но усещам треперенето на долната част от клепачите ми. И впервам погледа си отново в себе си. Бягам ли или се оставям на емоцията. В себе си ли съм или извън себе си? Спокойна ли съм или ми е тъжно? Гледам безкрая на морето и търся отговорите. И ту съм в себе си, ту в безкрая. Гледам как вълните стигат до брега и после си тръгват, като децата ни – до нас са, а после далече. И пак ми се доплаква. Изведнъж виждам, че точно там, на границата между морето и сушата нещо помръдва. Впервам погледа си и излизам от това полу заземено, полумедитативно състояние. Излизам от себе си и се отправям към нещото. Доближавам и виждам мърдащ щипките си обърнат по гръб рак. Обръщам го и всичко се случва като насън, за части от секундата – едно малко колкото монета раче се отделя от големия рак и пъргаво изчезва в морето, пълно с приключения, с опасности, но и с други раци. За части от секундата се претворява естественият житейски закон, кръговратът, за който толкова много знае главата ми. Майката рак е носила носи малкото раче на гърба си и е дошло време то да си тръгне.. Дишам. Знам, че в този момент трябва просто да дишам. Въздухът изпълва цялото ми същество.
Издишам със звук и съм море.
И съм майката рак, която гледа как малкото се отдалечава.
Коя съм аз, че да попреча?
Сядам отново на шезлонга замаяна. Вселената ми дава своя знак. Утихвам и се чувствам пълна. Не спирам да дишам с цялото си тяло. Аз съм със себе си и същевременно съм част от от всичко наоколо.
Изведнъж, почти от нищото от лявата ми страна дотичват три момиченца. Аз не ги интересувам и те се затичват към вълните. По главите си имат от онези сладки момичешки диадеми с цветя. Прекрасни са. И изведнъж лентата на съзнанието ми се превърта. Аз виждам дъщеря ми, на същата възраст, с цветните дрехи и диадемите с цветя на главичката как чака да дойде вълната и с нежно пищене започва да бяга от нея, за да не я намокри водата. Момиченцата го правят същото и аз съм ту при тях, ту в спомена. Всичко е толкова еднакво и същевременно различно. Толкова ново, колкото и познато. Толкова тъжно, колкото и весело. Аз съм толкова тук, колкото и в спомена…
Поглеждам назад и виждам по пясъка дирите на шезлонга, когато съм го издърпала. Всяко нещо оставя дири.Поглеждам към небето и усещам вечерта. Тя идва тук и сега и аз съм в нея. Има я, за да може да има сутрин, а сутринта я има, за да може да има вечер. Поглеждам морето и сушата, небето и земята, лявата си и дясната си ръка. Прегръщам себе си и се обичам. Сърцето ми се изпълва с любов към тези прекрасни малки момиченца, към раците, към бухала от медитацията, към дъщеря ми, към радостта и тъгата, към Вселената.
Колко съвършен е Светът!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *