Доверието
Ела! Затвори очите си и ми подай ръката си. Не, не ги отваряй! Довери ми се. Аз съм тук до теб с цялата си добронамереност и ще те водя. Хвани ръката ми и остани малко в усещането за физичност – довери се на себе си и на мен и си позволи да бъдеш воден. Ще тръгнем по един дълъг и лъкатушещ път, път по който има паднали дървета, клони, камъни, дълбоки локви, бурени и неизвестности. Но аз съм тук и ще внимавам да не се нараниш. А ако се нараниш ще съм до теб, когато се изправяш. Обещавам ти да те водя и предпазвам. Обещавам да ти дам цялото си внимание и грижа, цялата топлота, за да бъдеш сигурен и спокоен. А ти… ти само ми се довери…
КАКВО Е ПЪРВИЧНО ДОВЕРИЕ
„До-верието” се свежда До вярата – Вярата в мен самия и в другите. Да вярвам, че съм важен и заслужавам. Да вярвам, че мога да се оставя в ръцете на другия. Да вярвам, че мога да бъда обичан. Позволявам ли си го? Не кръжа ли често в омагьосан кръг от желание да се доверя и невъзможност да го направя, кръг, който ме кара да извървявам до изтощение стотици километри, разчитайки единствено на себе си и знаеки, че мога да се справя сам? Не преминавам ли безброй лабиринти, само защото ми е трудно да помоля другия? Не се ли изчерпвам, единствено поради невъзможността да изпълня всяка своя клетка с онова свещено „Доверявам ти се”, да се предам и подчиня и просто да вярвам…
КОГА СЕ ФОРМИРА ПЪРВИЧНОТО ДОВЕРИЕ
Първата една годинка е ключов период в развитието на детето. След девет месеца, прекарани в утробата на мама то идва на този свят с определени очаквания, запечатани в генетичната ни памет. Детето сменя влажната среда със суха, от топла тя става по-студена, започва да чува гласовете и шумовете много по-ясно, пъпната връв се отрязва, но то е в очакване на всичко това. В очакване е обаче и да бъде гушнато, нахранено и контактът с майката, с която то се чувства все още слято да не бъде прекъснат. Бебето очаква да бъде накърмено и приютено. В първите четири месеца неговата основна потребност е от принадлежност, от това да продължи да се преживява като част от мама, което е равно на оцеляване. Прекъсването на физическия контакт с мама е придружен с огромна болка, което новороденото преживява като смърт. В следващи етапи тези хора избягват физичността, защото в тяхната клетъчна памет е запечатано, че живият физичен човек отхвърля и наранява.
Първата годинка е периодът, в който детето получава безусловно – храна, гушкане, внимание, обич. То още не може и не е необходимо да прави неща, с които да заслужи любовта на мама и така се научава на любов не „заради”, а „въпреки” – без условности, без очаквания, без изисквания. Обичат го само защото го има на този свят, само защото съществува, само защото диша и присъства в живота на родителите. В този период единственият начин, по който то може да покаже каквато и да е своя нужда е през плача и очаква мама да я разбере и да откликне с топлота и нежност на нея. Когато детето е гушнато, нахранено и спокойно, че мама присъства, то тогава в него се запечатва убедеността „Аз съм важен”, „Аз съм значим”, „Аз заслужавам”. И това вярване, това „До-верие”, запечатано в клетъчната памет съпътства човек през целия му живот. Усещайки и преживявайки топлината на мама като бебе, в следващи етапи той се отнася с топлина към себе си, вярвайки на мама се научава да вярва в себе си, доверявайки се на мама след това смело се доверява на другите, усещайки любовта на мама се научава да обича себе си и другите.
Децата, при които по време на първата годинка мама е отсъствала физически или е била емоционално и енергийно дистантна подлагат на съмнение безусловната любов. В тях остава убедеността че не заслужават да получават безусловно и през следващите етапи от живота си непрекъснато правят неща, с които да заслужат обич, внимание, топлина. Не преживявайки безусловната любов често я превръщат в едно идеализирано очакване и могат да я търсят през целия си живот. В стремежа си да я открият често отхвърлят или изоставят реални хора, които ги обичат, но не отговарят на този техен идеализиран образ.
До една годинка бебето има на разположение само лимбичната система, структура в мозъка, отговорна за емоциите. Все още няма мозъчна кора, отговорна за причинно-следственото мислене и поради това то не разбира, че когато мама е излязла тя ей сега ще се върне, не може и да направи връзката – ако се разплаче, то мама ще дойде да го гушне. Неговият плач изразява единствено нужда тук и сега и интуицията на мама е изключително важна. Да разбере точната причина, поради която детето плаче, да се научи да разкодира неговите послания и да откликва адекватно на тях. Често мама не се отзовава на бебешкия плач или е на разположение, но не разгадава истинската потребност. Понякога мама присъства физически, но е емоционално и енергийно далечна. Тогава бебето преживява чувство на изоставеност и този страх го съпътства през всички следващи етапи от живота му. Запечатва се вярването „щом съм слаб и моля и никой не откликва на нуждите ми, значи аз не съм важен и не заслужавам”. Престава да вярва в собствената си значимост и способности и отказва да покаже слабост. Спира да вярва в мама , в себе си, във всички следващи Ти-та в живота. Първичното доверие – да се подчиня с любов на собствената си потребност и да се оставя на другия да я задоволи се блокира и в следващи етапи започва да прави всичко сам. Тъй като в първата годинка е преживял необходимостта да бъде спасен, често в живота се превръща в спасител и така, спасявайки другите се опитва да спаси себе си.
КАКВО СЕ СЛУЧВА В СЛЕДВАЩИ ЕТАПИ, КОГАТО Е БЛОКИРАНО ПЪРВИЧНОТО ДОВЕРИЕ
Такъв човек трудно пада по гръб и не приема критика. Заради страхът от изоставяне компесаторно развива своя интелект, вярвайки че това, което никога няма да го изостави е умът му. Така той умело намира доводи, с които да опровергае отправената му критика. Често претендира, че е прав, защото приемайки че греши се докосва до онази позната му слабост от детството, от която толкова отчаяно бяга.
Трудно му е да помоли за помощ, защото в телесната памет е запечатана убедеността, че когато е бил слаб и е плачел мама не се е отзовававала и това е огромна травма, до която не иска да се докосва. Същевременно се гневи от това, че никой не му помага и това води до така наречения орален садизъм – хапливост, заядливост, раздразнителност.
Невъзможността да помоли или поиска нещо го кара да се раздава изключително много за другите, пренебрегвайки себе си и така очаква те да видят неговата загриженост и да откликнат. Често това не се случва и в него живее убедеността, че дава, а не получава.
Страхът от изоставяне е причина често да се вкопчва в другия, понякога се идентифицира с партньора например и започвайки да живее неговия живот, някъде загубва себе си. Често енергийно подкрепя партньора в развитието не вярвайки, че той самият има ресурс за развитие и това предизвиква чувство на ощетеност. Страхът от изоставяне е причина и да правят партньора зависим от себе си – започват да удовлетворяват очакванията му и да се стремят да се харесат на всяка цена. Това обаче изразходва огромно количество енергия и често предизвиква гняв, който обаче не винаги е изразен адекватно.
Хората, травмирани в първата годинка и недополучили безусловната любов често остават вечните деца, които се нуждаят от подкрепа. Много малко вярват в собствените си ресурси и когато някой им каже, те просто НЕ ВЯРВАТ. Компесаторно развитият им интелект обаче ги прави много добри оратори. Нуждата да спасяват и емпатията им са причина да избират подпомагащи професии – социални работници, психолози… Тук са поетите, които вдъхновено пишат за любовта и доверието, а всъщност не го преживяват. Възпяват безусловната любов, мечтаят за нея, а много често я отхвърлят или бягат от нея. Мечтаят за доверие, а самите те не си го позволяват..
Блокирането на Първичното доверие е травма, придобита в първата една годинка от раждането ни. Ние нямаме съзнателен спомен за нея, но тя променя изключително много начина по който живеем. Липсата на доверие в себе си, невъзможността а се доверя на другия с любов и смирение и да се оставя да задоволи потребностите ми, трудността да се покажа слаб и да се оставя в ръцете на другия, да помоля за помощ…Да бъда важен просто защото ме има на тая земя, да бъда приет, такъв какъвто съм, да бъдада бъда обичан такъв, какъвто съм… Просто да бъда!
Затова протегни отново ръката и отвори сърцето си. То е било наранено много, много отдавна и днес травмата само напомня за това. Дишай и се свържи с него. Чуй го какво иска и му го дай. Огледай се около себе си и откривай с интуицията хората, на които можеш да вярваш. И някъде там, сред различните образи откриваш и едно замъглено неясно лице. И колкото повече се вглеждаш в него, толкова по-познати черти откриваш. Представи си как този човек с неясни, но познати черти се доближава плахо все по-близо и колкото повече се доближава, толкова по-познат ти се вижда. Изведнъж откриваш, че това си ти. Да, човекът, на когото можеш да вярваш безусловно си ти самия. Човекът който те обича безусловно си ти самия, Човекът, който ти се доверява безусловно си ти самия. За да се довериш на другите, трябва първо да вярваш на него. Довери му се и го пусни в сърцето си…
„човек, който вярва, не може да бъде измамен. Ако се лъже, тогава значи,той има някакви съмнения в себе си”
Ошо
